Дмитрий ме изучаваше с любопитство.
— Няма да те заболи, ако от това се боиш. Не се нуждаем от по-голямо количество, което би било нужно за обикновени кръвни изследвания.
Поклатих непреклонно глава.
— Не.
— И двамата със Соня сме тренирани за подобни манипулации — додаде той, опитвайки се да ме убеди. — Не е нужно да се тревожиш…
— Тя вече отказа, ясно ли е?
Всички погледи, насочени до този момент към мен, отскочиха тутакси към Ейдриън. Той се бе навел напред, втренчил поглед в Соня и Дмитрий и аз видях нещо, което никога досега не бях виждала в тези красиви очи: гняв. Те приличаха на два изумрудени пламъка.
— Колко пъти трябва да ви откаже? — настоя Ейдриън. — Ако тя не желае, значи въпросът приключва до тук. Всичко това няма нищо общо с нея. Това е нашият научен проект. Тя е тук, за да пази Джил и има достатъчно работа. Така че престанете да я тормозите!
— „Тормозим“ е доста силна дума — рече Дмитрий спокойно, без да се трогва от избухването на Ейдриън.
— Не и когато не спирате да притискате някой, който иска да го оставите на мира — възрази Ейдриън. Хвърли ми загрижен поглед, преди отново да насочи гнева си към Соня и Дмитрий. — Престанете да й досаждате.
Соня местеше неуверено поглед между нас. Изглеждаше искрено засегната. Колкото и проницателна да беше, не мисля, че осъзнаваше колко много ме притесняваше всичко това.
— Ейдриън… Сидни… ние нямаме намерение да разстройваме никого. Просто искаме да стигнем до дъното на тази загадка. Мислех, че всички го искаме. Сидни винаги е била толкова съпричастна.
— Това няма значение — изръмжа Ейдриън. — Вземи кръвта на Еди. Вземи кръвта на Беликов. Вземи от своята — не ми пука. Но след като тя не желае да ви даде своята, тогава това няма какво повече да се обсъжда. Тя каза не. Край на разговора. — Някаква отдалечена част в мен отбеляза, че това бе първият път, когато той се опълчваше на Дмитрий. Обикновено Ейдриън се опитваше просто да се прави, че не го забелязва и се надяваше на свой ред да остане незабелязан.
— Но… — поде Соня.
— Остави — рече Дмитрий. Както винаги, бе трудно да се отгатне изражението му, но в гласа му имаше нежност. — Ейдриън е прав.
Нищо чудно, че след този разговор атмосферата в стаята стана малко напрегната.
Имаше няколко не особено успешни опита за незначителен разговор, на които почти не обърнах внимание. Сърцето ми все още не се бе успокоило напълно, дишането ми бе учестено. Стараех се с все сили да се овладея, уверявайки се, че разговорът е приключил, че Соня и Дмитрий повече няма да ме разпитват, нито ще вземат насила кръвта ми. Осмелих се да погледна към Ейдриън. Той вече не изглеждаше ядосан, но очите му все още пламтяха. Изражението му беше почти… закрилническо. В гърдите ми се разля странно, топло чувство и за един кратък миг, когато го погледнах, видях… безопасност. Това не беше обичайната емоция, която изпитвах в неговата компания. Отправих му, както се надявах, благодарен поглед. В отговор той ми кимна леко.
Той знае, осъзнах. Той знае какво изпитвам към вампирите. Разбира се, всички знаеха. Алхимиците не криеха твърдото си убеждение, че за тях вампирите и дампирите са греховни създания на мрака, които не бива да общуват с хората. Обаче, тъй като прекарвах толкова много време с тях, не мисля, че моята група в Палм Спрингс наистина осъзнаваше колко дълбока е тази вяра. На теория го разбираха, но не го вярваха наистина. А и нямаха причина, след като рядко виждаха потвърждение на това отношение у мен.
Но Ейдриън разбираше. Не знаех как, но го разбираше. Замислих се за няколкото случаи, когато бях изпитала паника в обществото им, откакто бяхме в Палм Спрингс. Единият път беше на мини голф игрището, когато Джил използва магията на водата, която владееше. Другият път беше, когато Ейдриън предложи да ме излекува чрез магията си. Всичко това бяха кратки моменти на загуба на контрол и никой от останалите дори не бе забелязал. Но не и Ейдриън.
Как така Ейдриън Ивашков, който сякаш никога не вземаше нищо на сериозно, беше единственият сред тези „отговорни“ хора, който бе обърнал внимание на толкова незначителни подробности? Как единствено той разбираше силата на моите чувства?