Училищният звънец оповести свободата ми. Изправих се и събрах нещата си.
— Съжалявам, госпожо Теруилиджър. Поласкана съм, че ме смятате за толкова надарена и почтена личност, но аз вече участвам в една епична битка между доброто и злото. Не ми трябва и друга.
Напуснах часа, изпълнена едновременно с тревога и гняв. Надявах се оставащите два месеца от срока да минат бързо. Ако тази мисия на алхимиците продължеше и следващата година, тогава определено щях да се насоча към клас по художественото писане или някой друг свободно избираем предмет. Жалко, защото когато се запознахме, много харесах госпожа Теруилиджър. Тя е брилянтен преподавател в своята област — историята, а не магиите — и ме бе окуражавала да продължа да се усъвършенствам. Ако показваше същия ентусиазъм, докато ме обучаваше на история, както на разните магии, нямаше да се озовем в тази неприятна ситуация.
Обикновено вечерях с Джулия и Кристин или със „семейството“. Днес беше семейна вечер. Когато влязох в столовата в източния кампус, Еди и Анджелина вече се бяха настанили зад една маса. Както обикновено, той изглеждаше благодарен за присъствието ми.
— Е, защо не? — казваше Анджелина, когато оставих таблата си. Тази вечер имаше китайска кухня и тя държеше пръчици, което не беше особено добра идея. Веднъж се бях опитала да я науча как да си служи с тях, но без успех. Тя се вбеси и толкова силно заби пръчицата в яйченото руло, че пръчицата се счупи.
— Аз просто… Това не е по моята част — смънка Еди, явно опитващ се да намери отговор на въпроса, който му бе задала. — Изобщо няма да ходя. С когото и да е.
— Джил ще бъде с Мика — изтъкна Анджелина лукаво. — Не трябва ли да я наглеждаш, след като няма да е в училището?
В отговор Еди доби измъчено изражение.
— За какво говорите? — попитах накрая.
— За бала по случай Хелоуин — отвърна Анджелина.
Еди се изтръгна от дупката на нещастието, в която бе пропаднал, и ме изгледа изненадано.
— Ти не знаеш ли? Навсякъде има съобщения.
Разбърках вдигащите пара зеленчуци в чинията си.
— Сигурно там, където съм била, не е имало.
Еди посочи с вилицата си към нещо зад гърба ми. Извърнах се и насочих поглед към опашката пред шубера, където бях преди малко. Там, на стената, висеше огромен плакат с надпис: БАЛ ЗА ХЕЛОУИН. Следваха датата и часът, а отстрани за украса доста нескопосано бяха изрисувани тикви.
— Ъ? — изломотих.
— Как можеш да запомниш наизуст цяла книга, а да пропуснеш подобно нещо? — изуми се Анджелина.
— Защото мозъкът на Сидни е устроен така, че да запомня само „полезната“ информация — осведоми я Еди с усмивка. Не го отрекох.
— Не смяташ ли, че Еди трябва да отиде? — не се отказваше Анджелина. — Той трябва да наблюдава Джил. А ако ще ходи, бихме могли да отидем заедно.
Еди ми метна отчаян поглед и аз се опитах да го измъкна.
— Ами, да, разбира се, той ще отиде… особено след като балът ще е извън училището. — Върху плаката се споменаваше някакво авеню, за което никога не бях чувала. Досега не бяхме забелязали никакви морои, които да преследват Джил, но едно непознато място винаги бе свързано с нови опасности. Изведнъж ме осени вдъхновение. — Ето тъкмо в това е цялата работа. Той ще е на служба. Ще прекара цялото си време в проверка и оглеждане на мястото, ще следи за подозрителни личности. Няма смисъл да… ъъ, отива с теб. На теб навярно изобщо няма да ти е забавно. По-добре да отидеш с някой друг.
— Но аз също би трябвало да охранявам Джил — възрази Анджелина. — Нали точно заради това съм тук? Трябва да се науча какво да правя.
— Ами, да — промърмори той, очевидно сразен от логиката й. — Ти трябва да дойдеш с мен, за да се грижиш за нея.
Анджелина засия.
— Наистина ли? Тогава можем да отидем заедно!
Еди отново доби измъчено изражение.
— Не. Ще отидем заедно. Но няма да сме заедно.
Анджелина очевидно не се впечатли от нюансите.
— Никога досега не съм била на танци — призна. — Ами, искам да кажа, у дома постоянно си устройвахме забави. Но не мисля, че приличат на тези тук.
С това бях съгласна. Бях виждала „купоните“, които си устройваха Съхранителите. Те включваха шумна музика и танци около лагерен огън, полети обилно с някакъв отровен домашно сварен алкохол, който дори Ейдриън не би докоснал. Съхранителите не смятаха, че една такава сбирка е успешна, ако няма поне един хубав тупаник. Беше донякъде невероятно, че Анджелина още не се бе замесила в някое сбиване тук, в „Амбъруд“. Всъщност можех да я смятам за късметлийка, задето единствените й прегрешения се свеждаха до нарушение на дрескода и препирни с учителите.