— Вероятно, не — съгласих се с безразличие. — Не зная. Аз също никога не съм била на танци.
— Но ще отидеш на тези, нали? — попита Еди. — С Броуди?
— Брейдан. Не зная. Дори не сме имали още втора среща. Не искам да пришпорвам нещата.
— Правилно — кимна Еди и додаде ехидно: — Защото няма по-голямо обвързване от танц на Хелоуин.
Тъкмо мислех да му го върна с предложението, че може би все пак в крайна сметка не е зле двамата с Анджелина да бъдат заедно на бала, когато Джил и Мика се присъединиха към нас. Задъхваха се от смях и явно им бе трудно да обяснят защо им е толкова забавно.
— Джан Хол завърши тази вечер мъжки костюм в кръжока по шев и кройка — успя да каже Джил между кисканията. Отново изпитах прилив на радост, като я виждах толкова щастлива. — Госпожица Ямани заяви, че това била единствената мъжка дреха, която от пет години била виждала ушита в кръжока. Разбира се, Джан имаше нужда от модел, тъй като там има само едно момче…
Мика се опита да си придаде страдалческо изражение, но отново се усмихна.
— Да, да. Аз изпълних тази роля и издържах всички проби и демонстрации. Онзи костюм беше ужасен.
— Ау! — изпъшка Джил. — Не беше чак толкова ужасен — добре де, наистина беше. Джан не спази никакви указания за мерките и пропорциите, така че панталоните бяха огромни. Като палатки. И след като не беше направила гайки за колан, той трябваше да ги върже с шарф.
— Който едва се задържа на кръста ми, когато ме накараха да дефилирам — допълни Мика, като поклати глава.
Джил го смушка игриво.
— Не се съмнявам, че на всички много щеше да им хареса, ако не се бе задържал.
— Напомни ми никога повече да не се записвам в дамски кръжок — нацупи се Мика. — Следващият срок ще опитам в някое занаятчийско ателие или курс по карате.
— Няма да се запишеш пак? Дори и заради мен? — Изумително как изражението на Джил беше едновременно нацупено и съблазнително. Това, осъзнах, имаше много по-голям ефект от всякаква любовна магия или внушение.
Мика изпъшка.
— Предавам се, напълно съм безпомощен.
Не се смятах за особено сантиментална персона — и продължавах да не одобрявам плахия им романс — но дори аз се усмихнах на маймунджилъците им. Или поне се усмихвах, докато не забелязах лицето на Еди. Ако трябва да съм честна, то не издаваше много. Може би постоянното му общуване с Дмитрий го бе научило как да си придава безизразната физиономия на пазител. Но все пак Еди още не беше Дмитрий и аз успях да зърна едва доловими следи на болка и копнеж.
Защо си го причиняваше? Отказваше да сподели чувствата си с Джил. Беше приел благородната роля на неин защитник и нищо повече. Една част от мен го разбираше. Обаче не разбирах защо продължаваше да се измъчва от срещите й със съквартиранта му. Заради манията му за приликата между Мика и Мейсън, Еди постоянно се заставяше да гледа момичето, което обичаше, с някой друг. Нямах подобен опит, но сигурно бе много мъчително.
Еди улови погледа ми и тръсна леко глава. Не задълбавай), сякаш ми казваше. Не се тревожи за мен. Аз съм добре.
Анджелина отново заговори за бала, като заразпитва Джил и Мика дали ще ходят. Освен това оповести плановете си да отиде „с“ Еди. Това го изтръгна от меланхоличното му настроение и макар да знаех, че тя го дразнеше, се запитах дали това не беше по-добре, отколкото да продължи да страда заради връзката между Мика и Джил.
Разбира се, разговорът секна — с него и проблемът на Еди — когато Мика се намръщи и изтъкна това, което ние бяхме пропуснали.
— Защо ще ходите заедно на бала? Вие не сте ли братовчеди?
Еди, Джил и аз се смръзнахме. Още една пробойна в прикритието ни. Не можех да повярвам, че се случваше вече два пъти. Трябваше да го спомена още когато Анджелина заговори за танците. Всички в училище смятаха, че сме роднини.
— И какво от това? — попита Анджелина, без да разбира проблема.
Еди се прокашля.
— Хм, ние сме трети братовчеди. Но при все това няма да сме наистина заедно. Просто се шегувахме.
Това замаза гафа и Еди не можа да сдържи триумфалната си усмивка.
На следващия ден Брейдан дойде да ме вземе веднага след училище, за да не закъснеем за екскурзията ни до вятърната мелница. Госпожа Теруилиджър дори ме пусна няколко минути по-рано, след като й обещах, че ще й занеса капучино на връщане в „Амбъруд“. Бях развълнувана от срещата с Брейдан и екскурзията, но въпреки това, докато се качвах в колата му, ме прониза леко съмнение. Дали имах право да си позволявам подобни забавления? Да посвещавам от времето си на лични дела? Особено сега, когато прикритието ни на два пъти се бе пропукало? Може би отделях твърде много време на себе си, а недостатъчно на мисията.