— Какво каза?
С изключение на големия запас от обширни, разхвърляни познания по различни теми, по което приличаше на мен, бях уловила нещо важно за личността на Брейдан. Той не обичаше да греши. Това не бе изненадващо. Аз също не обичах и в това отношение двамата имахме много общо. А от начина, по който обсъждаше училището си и дори състезанието по дебати, заключих, че хората никога не му бяха казвали, че греши — дори и по една случайност това да бе истина.
Може би още не беше късно да отметна зрелищно косите си. Вместо това се гмурнах в дълбокото.
— Грешиш. Може би производството на вятърната енергия не е толкова ефективно, колкото би трябвало, но е факт, че се развива и е голям напредък в сравнение с остарелите енергийни източници, от които нашето общество зависи. Наивно е да се очаква, че ще може да се сравнява по ефективност и разходи с вече утвърдените източници.
— Но…
— Не можем да отречем, че предимствата си заслужават цената. Промените в климата все повече се превръщат в проблем, а намаляването на вредните диоксидни емисии чрез по-широко използване на вятърната енергия може да има огромно значение. Освен това — и най-важното — вятърът е възобновяем източник на енергия. Не е важно дали другите източници са евтини, след като са вредни. Трябва да мислим за бъдещето и за това, което по-късно може да ни спаси. Да се фокусираме стриктно върху онова, което е ефективно по отношение на разходите — като в същото време се пренебрегват последствията — и което е недалновидно и в крайна сметка ще доведе до упадъка на човешката раса. Онези, които не мислят така, само задълбочават проблема, вместо да се опитат да открият друго решение. Повечето не могат. Те само се оплакват. Ето защо смятам, че грешиш.
Спрях, за да си поема дъх, а сетне се осмелих да погледна Брейдан. Той гледаше пътя, но очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. Мисля, че нямаше да е по-шокиран, ако му бях ударила шамар. Тутакси се скастрих яко заради това, което бях казала. Сидни, защо просто не примигна кокетно с мигли?
— Брейдан? — попитах нерешително след като измина почти минута без отговор. Посрещна ме нова порция слисано безмълвие.
Внезапно, без предупреждение, той отби рязко колата от магистралата и спря върху банкета. Прах и чакъл се посипаха около нас. В този миг бях абсолютно сигурна, че ще ми нареди да сляза от колата и да продължа пеш до Палм Спрингс. А до града имаше още доста километри.
Вместо това, той сграбчи ръцете ми и се наведе към мен.
— Ти — промълви задъхано — си изумителна! Абсолютно, стопроцентово, фантастично изумителна! — И тогава ме целуна.
Бях толкова сащисана, че дори не можах да помръдна. Сърцето ми препускаше, но беше по-скоро от притеснение, отколкото заради нещо друго. Добре ли го правех? Опитах се да се отпусна и отдам на целувката, разтворих леко устни, но тялото ми остана сковано. Брейдан не се отдръпна отвратено, така че това беше добър знак. Досега никой не ме бе целувал и много се тревожех какво ще бъде. Механизмът не се оказа толкова сложен. Когато най-сетне се отдръпна, Брейдан се усмихваше. Още един добър знак, реших. В отговор му се усмихнах неуверено, защото знаех, че това се очаква. Честно, една тайна част от мен беше малко разочарована. Това ли беше? За това ли беше целият шум? Не беше ужасно, но не ме и изстреля към непознати висини. Беше точно това, което изглеждаше устни върху устни.
Той изпусна огромна, щастлива въздишка, извърна се и отново потегли. Аз можех единствено да го наблюдавам със смесица от учудване и смут, неспособна да формулирам някакъв отговор. Какво се бе случило току-що? Това ли беше моята първа целувка?
— Към „Спенсърс“, нали? — попита кавалерът ми, когато излязохме от магистралата и поехме по отклонението към центъра.
Аз все още бях толкова потресена от целувката, че ми бяха нужни няколко секунди, за да си спомня, че бях обещала на госпожа Теруилиджър да й занеса капучино.
— Да.
Малко преди да пристигнем, Брейдан направи неочаквана спирка в един цветарски магазин.
— Ей сега се връщам — рече.
Кимнах безмълвно, а той се появи пет минути по-късно и ми подаде голям букет от нежни, бледорозови рози.
— Благодаря? — промърморих повече като въпрос. Сега, в допълнение към целувката и „изумителната възхвала“, някак си бях спечелила и цветя.
— Не са точно като за теб — призна той. — Според традиционния символизъм на цветята, оранжеви или червени щяха да са по-подходящи. Но разполагаха само с тези и едни бледолилави, а не мисля, че оттенъците на пурпурното ти подхождат.