Разбира се, всичко това не му пречеше да изглежда добре. Той винаги изглеждаше добре, без значение в какво състояние бяха дрехите или косата му. Това бе едно от най-вбесяващите неща у него. Омачканият му вид го караше да прилича на някой замечтан европейски модел. Докато го изучавах в асансьора до фоайето на втория етаж, реших, че раздърпаният му външен вид в деня на съдбовната среща между баща и син едва ли е обикновено съвпадение. Въпросът беше: „Защо?“ Той се бе оплакал, че баща му винаги му намирал недостатъци. Обличайки се по този начин, му даваше още един повод за това.
Вратите на асансьора се отвориха и ние излязохме. Огромен панорамен прозорец заемаше почти цялата задна страна на фоайето, разкривайки страхотна гледка към океана. Ейдриън се засмя на реакцията ми и извади мобилния си телефон.
— Погледни отблизо, докато се обадя на моя старец.
Нямаше нужда да ме подканя втори път. Приближих към една от стъклените стени, възхищавайки се на синьо-сивата шир. Представих си, че в облачни дни щеше да е трудно да се различи къде свършва небето и започва океанът. Ала днес времето беше великолепно — ярко слънце и идеално чисто лазурносиньо небе. От дясната страна на фоайето няколко двойни врати отвеждаха към тераса в средиземноморски стил, където посетителите се наслаждаваха на обяда си под слънчевите лъчи. Погледнах надолу и видях басейна с блестящи небесносини води, заобиколен от палми. Край него се бяха излегнали морни плажуващи. Не изпитвах същия копнеж към водата, какъвто изгаряше някой морой, владеещ магията на водата, като Джил, но вече почти два месеца живеех сред пустинята. Това тук бе невероятно.
Бях толкова омагьосана от красотата навън, че не забелязах завръщането на Ейдриън. Всъщност дори не забелязах, че е застанал до мен, докато гласът на една майка, викаща дъщеря си — също на име Сидни — не ме накара да погледна настрани. И там видях Ейдриън, само на сантиметри разстояние, да ме наблюдава развеселено.
Трепнах и отстъпих малко назад.
— Какво ще кажеш следващият път да не се спотайваш така?
— Не исках да прекъсвам мига — усмихна се Ейдриън. — За разнообразие, изглеждаше толкова щастлива.
— За разнообразие? През повечето време съм щастлива.
Познавах Ейдриън достатъчно добре, за да разпозная признаците на предстоящ язвителен коментар. Но в последната секунда той се отказа и изражението му стана сериозно.
— Онова момче — онова момче Брандън…
— Брейдан.
— Брейдан прави ли те щастлива?
Погледнах го изненадано. Подобни въпроси от него почти винаги криеха някаква уловка, но безизразната му физиономия ме затрудняваше да отгатна какви са мотивите му този път.
— Предполагам — промълвих накрая. — Да. Искам да кажа, че не ме прави нещастна.
Това върна усмивката му.
— Много вълнуващ отговор, ако въобще може да се сметне за отговор. Какво харесваш у него? Освен колата му? И това, че мирише на кафе?
— Харесва ми, че е умен. Харесва ми, че с него не е нужно да се правя на по-глупава.
Сега Ейдриън се намръщи.
— Често ли го правиш пред останалите хора?
И аз се изненадах от горчивината в смеха си.
— Често? По-точно ще бъде, ако кажеш през цялото време. Навярно най-важното нещо, което научих в „Амбъруд“, е, че хората не обичат да знаят колко много знае някой друг. Между мен и Брейдан няма нужда от цензура. Вземи например тази сутрин. В един момент говорехме за костюмите за Хелоуин, а в следващия обсъждахме древните корени на атинската демокрация.
— Не смея да претендирам, че съм гений, но как, за бога, сте направили подобен скок?
— О. От костюмите ни за Хелоуин — отвърнах. — Ще се облечем като елини. От атинската ера.
— Разбира се — кимна той. И този път бях сигурна, че язвителността му се завръща. — Секси котешките костюми са табу за теб. Само най-благоприлично, феминистко облекло.
Поклатих глава.
— Феминистко? О, не. Не и атинянките. Те са толкова далеч от феминизма, колкото можеш… ами, забрави. Не е важно.