Отне ми секунда да осъзная, че тя говори на мен. Докоснах бузата си.
— Не, ще зарасне само. — Това бе един от страничните ефекти на вампирската кръв, съдържаща се в нашата татуирана лилия. — Ще почистя раната, преди да тръгна.
Запътих се към банята с колкото се може по-уверена стъпка. Когато влязох и видях отражението си в огледалото, цялата ми престорена самоувереност се изпари. Драскотината не беше чак толкова дълбока, съвсем не. Много повече се разстроих от това, което означаваше. Соня бе преживяла няколко ужасни мига, докато острието на меча бе опряно до гърлото й, но моят живот също беше в опасност. Аз бях нападната и бях безпомощна. Навлажних една кърпа и се опитах да я доближа до лицето си, но ръцете ми трепереха прекалено силно.
— Сейдж?
Ейдриън се появи на прага и аз побързах да преглътна сълзите, напиращи в очите ми.
— Да?
— Добре ли си?
— Не можеш ли да разбереш от аурата ми?
Той не отговори, а вместо това взе кърпата от ръцете ми, преди да я изпусна.
— Обърни се — изкомандва. Подчиних се и той попи раната с кърпата. Стоеше толкова близо до мен, че видях кървясалите му очи. Освен това усетих миризмата на алкохол в дъха му. Въпреки това ръката му бе по-стабилна от моята.
— Добре ли си? — попита Ейдриън отново.
— Не на мен бяха опрели меч в гърлото.
— Не те попитах за това? Наранена ли си някъде другаде?
— Не. — Сведох поглед. — Само може би… гордостта ми.
— Гордостта ти? — Замълча, за да изплакне кърпата. — Какво общо има тя със случилото се?
Вдигнах глава, но не го погледнах в очите.
— Мога да правя много неща, Ейдриън. И… с риск да прозвучи сякаш се хваля… искам да кажа, ами, мога да правя доста впечатляващи неща, невъзможни за повечето хора.
— Сякаш не го зная. — В гласа му прозвуча развеселена нотка. — Можеш да смениш автомобилна гума за десет минути, докато говориш на гръцки.
— Пет — уточних. — Но когато животът ми бе застрашен — а когато животът на друг беше застрашен — каква полза имаше от мен? Не мога да се бия. Бях абсолютно безпомощна на онази алея. Също както когато стригоите нападнаха двама ни и Лий. Мога само да стоя, да гледам и да чакам хора като Роуз и Дмитрий да ме спасят. Аз… аз съм като злочестата девица от романите, изпаднала в беда.
Той свърши с почистването на лицето ми и остави кърпата. Сетне обгърна лицето ми с длани.
— Единственото вярно от всичко, което каза досега, е онази част с девицата — и то само, защото си достатъчно красива. Всичко останало е пълен абсурд. Не си злочеста и не си безпомощна.
Най-сетне го погледнах. В нашите разговори обикновено Ейдриън не ме бе обвинявал, че се държа абсурдно.
— О? Значи съм като Роуз и Дмитрий?
— Не. Както и аз не съм. И ако паметта не ме лъже, някой съвсем наскоро ми каза, че е безсмислено да се опитваме да бъдем като други хора. Че трябва просто да се опитаме да бъдем самите себе си.
Намръщих се, задето ми връща собствените думи.
— Сегашната ситуация е съвсем различна. Аз говоря за необходимостта да се грижа за себе си, а не да впечатлявам някого.
— Е, това е другият ти проблем, Сейдж. „Да се грижиш за себе си.“ Всички тези твои сблъсъци — стригои, откачени мъже с мечове — не са съвсем нормални. Не мисля, че можеш да се упрекваш, задето не си способна да отвърнеш подобаващо на подобни нападения. Повечето хора не биха могли.
— Аз би трябвало да мога — промърморих.
Погледът му се изпълни със съчувствие.
— Тогава се научи. Същата тази личност, която обича да ми дава съвети, веднъж ме посъветва да не бъда жертва. Така че и ти не бъди. Научила си се да правиш безброй неща. Научи и това. Вземи уроци по самозащита. Купи си оръжие. Не можеш да бъдеш пазител, но това не е единственият начин да се защитиш.
В гърдите ми се преплитаха различни емоции. Гняв. Срам. Увереност.
— Каза доста неща за един пиян.
— О, Сейдж. Аз имам много какво да кажа, пиян или трезвен. — Пусна ме и се отдръпна. Изведнъж без близостта му се почувствах странно уязвима. — Повечето хора не разбират, че мислите и речта ми са много по-разумни и последователни, когато съм пил. Така духът има по-малко шанс да ме подлуди. — Потупа главата си отстрани и завъртя очи.
— Като заговорихме за това… няма да ти чета конско за пиенето — казах, доволна, че вече не аз бях предмет на разговора. — Обядът с баща ти беше ужасен. Разбирам те. Ако искаш да удавиш мъката си, няма проблем. Но моля те, просто не забравяй за Джил. Знаеш какво й причинява това — може би не в момента, но по-късно.