Вторачих се сащисано в телефона, докато осмислях думите на Ейдриън и онова, което се криеше зад последното нападение.
Някога идвало ли ти е наум, че Кларънс може да казва истината?
Не. До този момент не ми бе хрумвало.
Глава 12
Когато се появих на срещата си за вечеря, Брейдан се бе настанил в едно сепаре с лаптоп пред себе си.
— Дойдох по-рано — обясни. — Реших, че мога да свърша малко работа. Ти приключи ли с твоята?
— Всъщност, да. Търсех курсове по самозащита. Няма да повярваш какво открих. — Седнах до него, за да мога да ползвам лаптопа му. Както обикновено, той миришеше на кафе. Реших, че това никога няма да ми омръзне. Насочих го към сайта, който бях открила, малко преди да дойда. Сайтът приличаше на правен преди десетина години и имаше твърде много сменящи се изображения по него. „ШКОЛА ПО САМОЗАЩИТА УЛФ“ — Малахи Улф, инструктор.
— Невероятно! — възкликна Брейдан. — Малахи Улф?
— Той не е виновен за името си — свих рамене. — Виж, той наистина има доста награди и препоръки. — Някои от наградите бяха получени наскоро. Повечето бяха от преди няколко години. — Следва най-добрата част.
Кликнах върху линка „Предстоящи курсове“. Малахи Улф имаше доста зает график, но имаше и нещо обещаващо. Предлагаше четириседмичен курс, който започваше от утре, веднъж седмично.
— Нямах предвид точно такъв инструктор — признах си, — но курсът му започва веднага.
— Не е много дълъг — додаде Брейдан. — Но ще научиш основни неща. Защо се интересуваш?
В съзнанието ми изплуваха онази алея, фигурите в черно и отново изпитах чувството на безпомощност, когато ме блъснаха към онази тухлена стена. Дишането ми се накъса и се наложи да си напомня, че вече не съм там. Намирах се в добре осветен ресторант с момче, което ме харесваше. Бях в безопасност.
— Ами, ъ, просто това е нещо, което смятам, че една жена трябва да научи — отвърнах. — Макар че… курсът е и за мъже, и за жени.
— Опитваш се да ме навиеш да се запиша? — Отначало помислих, че е сериозен, но когато вдигнах глава, видях, че се усмихва.
И аз се ухилих.
— Ако искаш. Мислех за… брат си. Той също проявява интерес.
— По-добре да не се включвам. Въпреки че смятах да запиша бойни изкуства като свободно избираем предмет в колежа. — Брейдан затвори лаптопа си и аз се преместих срещу него. — Както и да е, явно имаш много сплотено семейство. Не съм сигурен дали и аз да се натрапвам.
— Вероятно идеята е разумна — съгласих се, мислейки, че той не знае дори половината от истината.
Вечерята беше добра, както и последвалата дискусия по въпросите на термодинамиката. Въпреки завладяващата тема, установих, че мислите ми доста блуждаят. Постоянно трябваше да се насилвам да внимавам в това, което говореше Брейдан. Нападението и неочакваният коментар на Ейдриън за ловците на вампири ми даваха доста храна за размисъл.
Останахме дълго в ресторанта, толкова дълго, че когато си тръгнахме, видях, че напълно се е стъмнило. Не бях паркирала много надалеч — нито пък на усамотено място — но внезапно перспективата да вървя сама в тъмното ме накара да се смръзна. Брейдан тъкмо казваше нещо, че ще се видим на бала, когато забеляза реакцията ми.
— Какво не е наред? — попита той.
— Аз… — Втренчих се надолу по улицата. Две пресечки. Толкова далеч се намираше колата ми. По улицата имаше хора. Въпреки това се задавих от паника. — Би ли ме изпратил до колата ми?
— Разбира се — рече Брейдан. Изобщо не се замисли, но аз през целия път се чувствах засрамена. Бях казала на Еди и Ейдриън, че обикновено не се нуждая от помощта на другите. А да се нуждая от подкрепа в подобна ситуация ми се струваше особено унизително. Роуз не би имала нужда от придружител, помислих си. Анджелина също. Тя вероятно щеше да натупа неколцина минувачи просто така, за да поддържа формата си.
— Стигнахме — оповести кавалерът ми, когато приближихме колата ми. Запитах се дали малко не си е развалил мнението за мен, след като се нуждаех от придружител.
— Благодаря. Ще се видим ли в събота?
Той кимна.
— Сигурна ли си, че искаш да се срещнем там? Аз мога да дойда да те взема.
— Зная. Освен това не бих имала нищо против да дойда с твоята кола. Не се обиждай, Лате. — Потупах утешително колата си. — Но ще трябва да закарам брат си и сестра си. Така е по-лесно.
— Добре. — Усмивката, която ми отправи, беше почти срамежлива, в пълен контраст с увереността му от преди малко по научните въпроси. — Нямам търпение да видя костюма ти. Аз взех моя от компания за театрални атрибути. Разбира се, не е най-идеалното копие на атинянска роба, но беше най-доброто, което успях да намеря.