Почти бях забравила, че бях поверила изработването на моя костюм на Лия. Брейдан не беше единственият заинтригуван да види какво ще нося.
— Аз също го очаквам с нетърпение — промърморих.
След няколко минути се зачудих защо той не си тръгва. Все още имаше онова срамежливо и несигурно изражение, сякаш събираше кураж да каже нещо. Обаче се оказа, че не говорене е имал наум. Проявявайки огромна смелост, той пристъпи напред и ме целуна. Беше приятно, но нямаше нищо разтърсващо или завладяващо.
Но съдейки по изражението на Брейдан, той явно бе на седмото небе. Защо и аз не изпитвах същото? Може би в крайна сметка бях сгрешила някъде. Или може би просто нещо ми липсваше?
— До събота — промълви той.
Прибавих наум целуването към списъка ми с теми за проучване.
Върнах се в „Амбъруд“ и изпратих есемес на Ейдриън, докато влизах в общежитието. „Този курс по самозащита започва утре вечер. Струва 75 долара.“ Въпреки снощния му интерес, бях малко скептична дали той ще успее да се отърси достатъчно от депресията си, за да е готов за нещо подобно. Дори не бях сигурна дали все още посещава часовете си по изкуство. Миг по-късно получих отговор: „Ще бъда там.“ Последва го нов есемес: „Ще ми заемеш ли парите?“
Джил влизаше едновременно с мен и двете едва се вписахме във вечерния час. Тя дори не ме забеляза. Изглеждаше угрижена и тъжна.
— Хей! — извиках я. — Джил?
Тя се спря в средата на фоайето и примигна, изненадана да ме види.
— О, здравей. Не беше ли на среща с гаджето си?
Потръпнах.
— Още не съм сигурна, че мога да го наричам така.
— Колко пъти излизахте?
— Четири.
— Ще те води ли на бала?
— Ще се срещнем там.
Тя сви рамене.
— На мен ми звучи като гадже.
— Звучи все едно цитираш нещо от наръчника за срещи на Кристин и Джулия.
Това най-сетне извика усмивка на устните й, но не трая дълго.
— Мисля, че просто проявявам здрав разум.
Вгледах се изпитателно в нея, все още опитвайки се да отгатна настроението й.
— Добре ли си? Имаш вид сякаш нещо те притеснява. Заради… заради Ейдриън ли е? Той още ли е разстроен? — За миг се разтревожих повече за Ейдриън, отколкото за нея.
— Не — поклати глава момичето. — Искам да кажа, да. Но е малко по-добре. Развълнуван е, че ще учи самозащита с теб.
Връзката им никога не спираше да ме изумява. Само преди минута бях общувала с Ейдриън.
— Развълнуван? — попитах. Струваше ми се учудващо силна реакция.
— Това е разсейване. А разсейването е най-доброто за него, когато изпадне в тези си настроения — обясни тя. — Макар че все още е разстроен. Все още е депресиран заради баща си.
— Не биваше да се съгласявам да го закарам до Сан Диего — промърморих повече на себе си, отколкото на нея. — Ако бях отказала, нямаше как да стигне до там.
Джил изглеждаше скептична.
— Не съм сигурна. Мисля, че все щеше да намери начин, с теб или без теб. Това, което се е случило помежду им, рано или късно пак щеше да се случи. — Прозвуча забележително мъдро и зряло.
— Просто се чувствам ужасно, като го гледам такъв — споделих аз.
— Тези настроения идват и си заминават. Винаги е така. — Очите й добиха отнесено изражение. — Той намали малко пиенето — заради мен. Но после това просто изригва у него… ами, трудно е да се обясни. Знаеш, че духът подлудява мороите, нали? Когато е в такава депресия и е трезвен, става по-уязвим.
— Да не би да казваш, че Ейдриън полудява? — Още не бях подготвена за подобно усложнение.
— Не, не съвсем. — Тя стисна устни и се замисли. — Той просто става малко отнесен… странен. Когато го видиш, ще разбереш. Като че ли разсъждава разумно, но не съвсем. Става сънлив и бъбри несвързано. Но не е като мен. Неговите брътвежи излъчват някакво — не зная — мистично усещане. Но не е съвсем магическо. Все едно той… се пренася някъде временно. Никога не продължава дълго и както казах, ще разбереш, когато го видиш.
— Мисля, че може би съм го виждала… — В съзнанието ми оживя неочакван спомен. Беше малко преди да пристигнат Соня и Дмитрий. Аз бях в апартамента на Ейдриън и той ме погледна странно, като че ли ме виждаше за пръв път. Само от мисълта за това ме полазиха студени тръпки.