Мили боже, Сейдж. Очите ти. Как така никога досега не съм ги забелязвал? Цветът… като разтопено злато, бих могъл да ги нарисувам…
— Момичета? — Госпожа Уедърс беше зад бюрото си, прибираше всичко от бюрото си за през нощта. — Вече трябва да се прибирате по стаите.
Кимнахме послушно и се запътихме към стълбите. Когато стигнахме етажа на Джил, аз я спрях, преди да си тръгне.
— Хей… ако проблемът не е Ейдриън, тогава какво те тормозеше, когато дойде? Всичко наред ли е?
— Ъ? О, онова. — Тя се изчерви мило. — Да. Предполагам. Не зная. Мика… хм, тази вечер ме целуна. За пръв път. Предполагам, че просто съм изненадана от чувството, което изпитах.
Аз пък бях изненадана, че още не се бяха целували и предполагам, че би трябвало да съм благодарна. Думите й бяха в унисон с моите терзания.
— Какво искаш да кажеш? По-малко вълнуващо ли беше, отколкото си очаквала? Сякаш все едно само докосваш нечии други устни? Все едно целуваш роднина?
Тя ме изгледа озадачено.
— Не. Това е шантаво. Откъде го измисли?
— Хм, просто предположих. — Внезапно се почувствах глупаво. Защо на мен целувката на Брейдан ми бе въздействала по този начин?
— Всъщност беше страхотно. — Отнесеното изражение отново се появи. — Е, почти. Не можах да й се насладя напълно, защото се тревожех за зъбите си. Лесно е да ги криеш, когато говориш и се усмихваш. Но не и докато се целуваш. В главата ми се въртеше само една мисъл: „Какво ще му кажа, ако забележи?“ И тогава започнах да си мисля за това, което ти и всички останали ми казахте. Че цялата тази работа с Мика не е добра идея и как няма да мога завинаги да го държа на разстояние от себе си. Аз го харесвам. Дори много го харесвам. Но не достатъчно, че да рискувам да разкрия съществуването на мороите… или да застраша Лиса.
— Много благородно от твоя страна.
— Сигурно. Но не искам и да скъсам с него. Мика е толкова добър… и аз харесвам всички приятели, които си намерих покрай него. Предполагам, че просто ще изчакам да видя какво ще стане… но е трудно. Като отрезвяващ душ. — Изглеждаше толкова тъжна, когато изчезна в стаята си.
Продължих към моята. Мъчно ми беше за Джил… но в същото време изпитвах облекчение. Бях притеснена за срещите й с Мика, тревожех се, че много скоро ще се озовем в някоя драматична, романтична ситуация, а тя ще откаже да се раздели с него, защото любовта й е толкова велика, че е отвъд пределите на расите им. Би трябвало да имам повече вяра в нея. Тя не беше толкова незряла, за каквато я мислех понякога. Джил щеше да осъзнае истината и да вземе сама правилното решение.
Думите й за Ейдриън също не ми даваха мира. Мислех за тях, когато следващата вечер отидох да го взема за първия ни час по самозащита. Той се качи в колата ми във весело настроение — не изглеждаше нито депресиран, нито луд. Забелязах, че е облечен много стилно, в дрехи, които би трябвало да избере за срещата с баща си. Той също забеляза облеклото ми.
— Леле. Не вярвах, че някога ще те видя в нещо толкова… небрежно. — Бях облякла маслиненозелен клин за йога и тениска на „Амбъруд“.
— В описанието на курса се посочва, че трябва да носим удобни дрехи като за тренировка — както посочих в есемеса, който ти изпратих по-рано. — Метнах многозначителен поглед към ризата му от естествена коприна.
— Моите са много удобни — увери ме той. — Освен това нямам спортни дрехи.
Докато потеглях, зърнах лявата му ръка. Отначало помислих, че кърви. После осъзнах, че е червена боя.
— Отново рисуваш — отбелязах зарадвано. — Мислех, че си спрял.
— Ами, да. Не можеш да посещаваш класове по рисуване и да не рисуваш, Сейдж.
— Мислех, че и тях си спрял.
Той ме изгледа косо.
— Почти го бях направил. Но после си спомних, че бях убедил едно момиче, че ако ми даде шанс и ме запише в тези класове, ще ги завърша. Ще се променя.
Усмихнах се и се влях в трафика.
Бях тръгнала малко по-рано, за да имаме време с Ейдриън да се запишем. Когато по-рано през деня се обадих в школата по самозащита, един раздразнен мъж ми каза просто да дойда с парите, след като се обаждаме в последната минута. Адресът беше извън центъра, в сграда, разположена върху голяма площ, без зеленина, напук на климата. Тук все още властваше пустинята, придавайки на къщата неприветлив, запуснат вид. Ако върху пощенската кутия не се виждаше надписът „УЛФ“, щях да реша, че сме сгрешили адреса. Спряхме на алеята за коли — нямаше други коли — и се вторачихме в постройката.