Бях толкова потънала в приятното усещане, че се оказах напълно неподготвена, когато той наистина ме отблъсна.
— Какво правиш? — възкликна той ядно. Мислех, че ще се впечатли от коварната ми атака, но в погледа му нямаше нито одобрение, нито развеселени искри.
Усмивката ми помръкна.
— Изпитвам те дали можеш да се справиш с внезапно нападение — изрекох колебливо. Не разбирах какво бях сгрешила. Ейдриън изглеждаше смутен. Почти разстроен. — Какво има?
— Нищо — промърмори той дрезгаво. За миг очите му се приковаха в моите, с настойчивост, от която дъхът ми секна. После той отвърна поглед, сякаш не можеше да понася да ме гледа. Почувствах се по-сконфузена от всякога. — Никога не съм мислил, че ще дочакам да видя деня, когато ще обвиеш ръце около вам… някой като мен.
Едва забелязах, че без малко да се изтърве на публично място. Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Бях го докоснала без дори да се замисля — и не само за формално ръкостискане с морой, както обикновено. Разбира се, случилото се бе единствено във връзка с курса ни, но аз знаех, че само преди няколко месеца никога не бих направила подобно нещо. А сега ми се струваше съвсем нормално да го докосвам. Затова ли той беше толкова разстроен? Тревожеше се за алхимиците и мен?
Улф приближи.
— Добра работа, момиче. — Тупна здравата Ейдриън по гърба. — Ти бе напълно неподготвен за нея.
Думите му изглежда разстроиха Ейдриън дори още повече и можех да се закълна, че го чух да мърмори:
— Дяволски си прав за това.
По обратния път с колата част от обичайната нафуканост на Ейдриън се завърна, но все още оставаше непривично тих и замислен. Отново се опитах да отгатна тази промяна в настроението му.
— Искаш ли да се отбием при Кларънс за храна? — Може би курсът го бе изтощил.
— Не — поклати глава той. — Не искам да закъсняваш. Но може би… може би ще дойдеш през уикенда и ще си организираме едно групово посещение там?
— В събота ще ходя на бала — отвърнах извинително. — Мисля, че Соня ще води Джил утре при Кларънс след училище. Вероятно може да дойде да вземе и теб.
— Предполагам. — Прозвуча разочарован, но можеше да почака един ден за кръв. Навярно се боеше, че Соня ще иска отново да го привлече за експериментите — което не би било зле, помислих си. Внезапно той се изправи в седалката си. — Като заговорихме за Соня… по-рано си мислех за нещо. Нещо, което Улф каза.
— Виж ти, Ейдриън! Значи все пак си внимавал в урока?
— Не започвай пак, Сейдж — предупреди ме той. — Знаеш, че Улф е откачен. Но когато ни изнасяше мъдрата си лекция, той спомена, че не бива да даваме лична информация на непознати и как много често жертвите са предварително наблюдавани. Спомняш ли си?
— Да, и аз бях там. Преди колко — половин час?
— Добре де. Онези типове, които ви нападнаха със Соня, изглежда са знаели, че тя е вампир — грешния тип, но все пак факт, а това че са се появили с меч, подсказва, че са направили някои проучвания. Искам да кажа, че не е изключено те просто да са я забелязали един ден на улицата и да са възкликнали: „О, вампир!“ Но може да са я следили от известно време.
Забелязали на улицата… Ахнах, когато изведнъж частиците от мозайката се напаснаха.
— Ейдриън, ти си гений.
Той трепна изненадано.
— Почакай. Какво?
— Седмицата преди нападението. Със Соня ходихме на вечеря и бяхме спрени от някакъв случаен минувач, който твърдеше, че я познава от Кентъки. Тя беше доста объркана, защото през цялото време, докато е била там, тя е била стригой и очевидно не е общувала с хора на дружески начала.
На Ейдриън му бяха нужни няколко минути, докато осмисли думите ми.
— Значи… искаш да кажеш, че от известно време са я следили.