— Всъщност ти го каза.
— Да. Защото съм гений. — Отново се възцари тишина, докато обмисляхме вероятностите около ситуацията със Соня. Когато Ейдриън отново заговори, тонът му далеч не беше безгрижен. — Сейдж… снощи. Ти не каза нищо за предположението ми за ловците на вампири.
— Алхимиците нямат сведения за съществуването на модерни ловци на вампири — отвърнах машинално. — Баща ми спомена веднъж, че понякога някоя случайна група хора открива истината. Предполагам, че нападението срещу нея е нещо подобно — не е дело на организирана група или заговор.
— Съществува ли все пак дори и най-малката вероятност някак си и някъде алхимиците да са пропуснали нещо? И какво по-точно имаш предвид под определението „модерни“?
Историята на алхимиците ми бе набивана в съзнанието почти толкова много и непрестанно, както и философиите, определящи нашето поведение.
— Преди много време — да речем в Средните векове — когато алхимиците са се зародили, отделните клики са имали различни виждания как да се справят с вампирите. Никой не е смятал, че хората ще си сътрудничат с тях. Онези, които накрая образували моята група, решили, че е най-добре да работят съвместно с мороите, за да държат вампирите по-далеч от хората. Но имало и други, които не приемали този подход. Те смятали, че най-добрият начин да освободят хората е да унищожат напълно тези дяволски изчадия — с всички средства. — Отново се позовавах на фактите, моите стари бойни доспехи. Ако отхвърлех логически този аргумент, тогава нямаше да се налага да признавам, какво би означавал този факт, ако наистина съществуваха хора, активно преследващи мороите.
— На мен това ми звучи като ловци на вампири — изтъкна Ейдриън.
— Да, но те не са успели. Просто имало твърде много вампири, морои и стригои, за да може една такава малка група да се справи с тях. Последните сведения за тях са от… от, бих казала от Ренесанса. Тези ловци накрая са изчезнали. — Дори аз долових несигурността в гласа си.
— Ти каза, че върху онзи меч имало алхимически символи.
— Много стари.
— Достатъчно стари, за да са от времето, когато се е появила отцепническата група?
Въздъхнах.
— Да. Толкова стари.
Исках да затворя очи и да се отпусна в седалката си. Явно върху бойните ми доспехи се появяваха пукнатини. Все още не бях напълно сигурна, че бих могла да приема идеята за съществуването на ловци на вампири, но повече не можех да изключвам тази възможност.
С ъгълчето на окото си виждах, че Ейдриън ме изучава.
— Защо беше тази въздишка?
— Защото много скоро трябва да сглобя всичко това и да разбера истината.
Той изглеждаше доволен от признанието ми.
— Е, ти не вярваш в ловците на вампири. Трудно ти е да ги смяташ за реална заплаха, когато работиш в свят от факти и данни, а? Но тогава… как те толкова дълго време са останали незабелязани от вас?
Сега, след като Ейдриън бе посял семето, умът ми вече работеше върху идеята.
— Защото те убиват само стригои — ако изобщо тези ловци съществуват. Ако някоя група е избивала морои, вашите хора щяха да забележат. Стригоите не са организирани по същия начин и дори и да са забелязали, едва ли ще докладват за убийствата на нас. Освен това стригоите през цялото време са избивани от мороите и дампирите. Няколко мъртви вампира в повече просто щяха да ви бъдат приписани, ако въобще някога бъдат намерени. Захвърли един стригой на слънцето и никой никога няма да узнае, че е бил там. — При това заключение ме заля огромна вълна на облекчение. Ако наистина съществуваше подобна група, те не можеха да убиват морои. А и ловът на стригои бе опасен. Единствено на алхимиците можеше да се разчита да потулят смъртта на тези демони и да ги запазят в тайна от по-голямата част на човечеството.
— Можеш ли да попиташ алхимиците за ловците? — попита Ейдриън.
— Не, не още. Може би ще успея да се разровя из някои архиви, но никога не бих могла да повдигна официално този въпрос. Те ще се придържат към теорията на баща ми, че това са само случайни, особени групи от хора. Ще ми се изсмеят и ще ме отпратят с пренебрежение.
— Знаеш ли кой няма да ти се изсмее и да те отпрати с пренебрежение?
— Кларънс — изрекохме едновременно.
— Не е от разговорите, за които изгарям от нетърпение — въздъхнах уморено. — Но в крайна сметка той може наистина да знае нещо. И цялата тази негова параноя може би ще се окаже полезна. А охранителната му система? Ако тази група действително преследва Соня, тогава тя е в много по-голяма опасност, отколкото сме осъзнавали.