— Трябва да кажем на Беликов. Той е ненадминат в охраната. Няма да мигне, ако го убедим, че тя е в беда, което изглежда много вероятно след нападението с меча. — Забелязах, че за пръв път Ейдриън говореше за Дмитрий без обичайната горчивина. Всъщност думите и похвалата му звучаха съвсем искрено. Той наистина вярваше в уменията на пазителя. Но не изразих на глас заключението си. Ако Ейдриън започваше да превъзмогва омразата си към Дмитрий, това трябваше да стане постепенно и без каквато и да било външна „помощ“.
Оставих Ейдриън в апартамента му, като се уговорихме по-късно да поговорим. Когато се върнах в „Амбъруд“, госпожа Уедърс тутакси ми даде знак да се отбия при нея. Сега пък какво? Приготвих се да чуя, че Анджелина е подпалила нещо. Вместо това лицето на госпожа Уедърс изглеждаше спокойно — дори мило — и аз се осмелих да се надявам за добри новини.
— Пристигнаха едни неща за теб, скъпа — рече надзирателката. Донесе от малкия офис зад бюрото си две закачалки с найлонови пликове за дрехи с ципове. — Остави ги една нисичка, енергична жена.
— Лия. — Взех закачалките, чудейки се какво ли ще открия вътре. — Благодаря ви.
Понечих да се обърна, но госпожа Уедърс отново заговори:
— Още нещо. Госпожа Теруилиджър остави това за теб.
Опитах се да запазя неутрално изражение. Вече бях затънала до уши в последните домашни, дадени ми от госпожа Теруилиджър. Сега какво? Госпожа Уедърс ми подаде голям плик. По формата му предположих, че вътре има книга. От външната страна бе надраскано: Не е домашно. Може би това ще ти хареса. Благодарих отново на госпожа Уедърс и понесох придобивките към стаята си. Оставих неотворени костюмите върху леглото и незабавно разкъсах плика. Нещо в бележката й ме бе притеснило.
Не бях особено изненадана да видя, че е поредната книга за магии. Това, което ме изненада, бе, че за разлика от останалите, над които се потях заради нея, тази беше нова. Съвременна. Върху нея нямаше отбелязано издателство, така че вероятно бе нечий частен проект, но беше ясно, че е била отпечатана и подвързана през последните няколко години. Това бе смайващо. Съвсем съзнателно никога не съм разпитвала госпожа Теруилиджър за нейните приятелчета, които владееха магии, и за начина им на живот, но винаги съм предполагала, че четат стари, прашасали томове, каквито тя ме караше да превеждам и преписвам. Никога не ми бе идвало наум, че могат да работят по свои, нови и съвременни книги — макар че би трябвало.
Нямах време да се тюхкам за това, особено след като видях заглавието на книгата. „Невидимият кинжал: Практически магии за нападение и отбрана“. Като прелистих страниците, видях, че магиите са точно каквито се предполагаше от заглавието, но описани по много по-модерен начин, отколкото всички, които бях прочела досега. Произходът им бе точно цитиран, от кога датират и къде са най-популярни. Последните варираха в големи граници, но това, което беше постоянно, бе ефективността на магиите. Всички бяха или от този тип магии, които могат да се правят за много кратко време, или такива, които се правят предварително, но имат незабавен разрушителен ефект — като магията за огън.
Това бяха точно типа магии, за които бях попитала госпожа Теруилиджър.
Пъхнах ядосано книгата обратно в плика. Как се осмеляваше да се опитва да ме подмами с това? Наистина ли си мислеше, че с това ще компенсира всичко, на което ме бе подложила? Госпожа Уедърс сигурно още беше долу и почти реших да сляза и да й върна книгата, като заявя, че е станала грешка. Или утре сутринта просто бих могла да я оставя върху бюрото на госпожа Теруилиджър. Сега ми се искаше да не бях отворила плика. „Върнато на подателя“ неотворено щеше да бъде много по-силно послание, че няма да ме подмами в нейната заклинателска група като намира теми, които ме интересуват.
Обаче госпожа Уедърс знаеше за взаимоотношенията ми с госпожа Теруилиджър. Ако се опитах да върна книгата тази вечер, тя просто щеше да ми каже да го отложа за утре. И така трябваше да изчакам до сутринта. Реших да се утеша като извадих руло тиксо. Не можех да залича отварянето на плика, но можех да го запечатам отново — в това щеше да има психологически подтекст.
При все това, когато започнах да развивам лепенката, мислите ми се завъртяха обратно към Ейдриън и Улф. Улф ме бе успокоил малко с постоянните си напомняния, че повечето нападения са случайни и в много случаи са предизвикани от нехайството на жертвата. Като знаех това, както и какво да очаквам, се чувствах по-силна и уверена. Той бе споменал безцеремонно, че има нападения, които са добре обмислени предварително или от личен характер, но те явно не бяха обект на вниманието му. Въпреки това те ме накараха да си припомня дискусията с Ейдриън. Ами ако в историите на Кларънс имаше някаква истина? Ако ловците на вампири бяха реални? Всички знаехме, че нападението над Соня не беше случайно, но ако тя действително си имаше работа с някаква фанатична клика, съществуваща още от Средните векове… Тогава страховете на двама ни с Ейдриън бяха съвсем основателни. Те навярно отново щяха да я нападнат. И дори кракът й никога да не стъпи на пуст паркинг или постоянно да върви със самоуверена походка, това нямаше да ги спре.