— Добре — примирих се с въздишка. — Да вървим.
Джил се ухили триумфално.
— Но първо — гримът!
Примирих се и с грима, а в последната минута си сложих и верижката със златното кръстче. Не беше в тон с костюма и тутакси се изгуби сред останалите пищни бижута, но се почувствах по-добре. Беше късче нормалност.
Когато най-после тръгнахме, заварихме Еди да ни чака във фоайето. Той беше облечен в обикновени дрехи, а единственият му реверанс към Хелоуин беше семплата бяла маска, която скриваше половината му лице и ми напомни за Фантома от операта. Почти се изкуших да го попитам дали разполага с още една, така че да отскоча да се преоблека и да отида на бала само с маската.
Той скочи от стола си и лицето му доби замечтано изражение, когато видя Джил в синята й, неземна хубост. Честно, как никой не забелязваше колко луд е той по нея? Беше болезнено очевидно. Изпиваше я с очи и имаше вид сякаш всеки миг ще припадне от захлас. После погледът му се стрелна към мен и той се сепна. Изражението му вече не беше влюбено, а втрещено.
— Зная, зная. — Вече усещах какво ще е мотото на вечерта. — Червена е. Никога не нося червено.
— А би трябвало — отрони той като ехо на Джил. Погледът му се местеше от нея към мен и накрая поклати глава. — Много лошо, че сме „роднини“. Щях да ви поканя, момичета, за мои дами на бала. Но като се има предвид, че моята братовчедка вече иска да излиза с мен, предполагам, че не би трябвало да даваме повод за още клюки.
— Горката Анджелина — промърмори Джил, докато вървяхме към колата ми. — Тя наистина искаше да отиде на бала.
— Имайки предвид, че там ще има конферансиета, вероятно е по-добре, че няма да ходи — отбелязах аз.
Когато стигнахме при моето Лате, Еди се спря.
— Може ли аз да карам? Тази вечер се чувствам като шофьор. Вие, момичета, приличате на принцеси. — Усмихна се на Джил. — Е, ти винаги си принцеса. — Отвори задната врата и направи поклон. — След вас, милейди. Тук съм, за да ви служа.
Практичният, корав Еди, рядко устройваше подобни драматични сценки, и видях, че това стресна Джил.
— Б-благодаря ти — избъбри тя, докато се настаняваше на задната седалка. Той й помогна да прибере вътре полите на роклята си, а тя го изгледа учудено, сякаш го виждаше за пръв път. След това не ми даде сърце да откажа на молбата му и му подадох ключовете.
Балът в чест на Хелоуин се провеждаше в много хубава зала, в непосредствена близост до някакви ботанически градини. През седмицата с Еди бяхме проверили мястото, за да прецени той доколко е безопасно. Мика щеше да чака Джил там, както Брейдан мен, макар и поради различни причини. Училищните автобуси щяха да закарат повечето от учениците на бала. На тези от горните класове, като Еди и мен, им бе позволено да ползват личен транспорт, заедно с членове на семейството като Джил. Технически никой нямаше да знае дали Мика щеше да я отведе обратно в общежитието, но сега тя можеше да напусне кампуса само със семейната кола.
— Надявам се да съм готова за това — измърморих, когато потеглихме от паркинга. Роклята ме бе разсеяла толкова много, че нямах време да се замисля за другото ми притеснение: отиването на бала. Всичките ми стари тревоги се завърнаха. Какво да правя? Какво беше общоприетото в подобни случаи? Нямах смелост да попитам някой от приятелите си.
— Всичко ще е наред — успокои ме Еди. — Гаджето ти и Мика ще останат безмълвни.
Разхлабих колана си.
— Това е третият път, когато чувам определението „гаджето ти“. Какво ви става? Защо никой не нарича Брейдан по име?
Никой от тях не отговори веднага.
— Защото никой от нас не може да го запомни — рече Джил смутено накрая.
— О, я стига! Мога да очаквам това от Ейдриън, но не и от вас. Името му не е чак толкова странно.
— Не е — призна Еди. — Но просто има нещо… не зная. Незапомнящо се у него. Радвам се, че той те прави щастлива, но аз просто престанах да обръщам внимание на приказките му.
— Не мога да повярвам — простенах.
Брейдан ни чакаше отпред, без съмнение вече най-малко от десет минути. Стомахът ми се сви, когато ме огледа от главата до петите. Не каза нищо, макар че очите му малко се разшириха. Това добре ли беше или зле? Размахах личната си карта, за да го пуснат вътре, а Джил почти незабавно се присъедини към Мика. Краткият романтичен плам на Еди бе угаснал и той отново се бе превърнал в сериозния и делови пазител. Лицето му за миг доби болезнено изражение, което изчезна толкова бързо, както се бе появило. Докоснах ръката му.