— Предполагам, че е станала някаква химическа реакция. Може би просто са използвали сода за хляб. Или някакъв механичен уред?
Метнах многозначителен поглед към Еди.
— Беше шега — заявих твърдо. — Всеки би могъл да го направи.
Еди ме погледна, сетне погледна към Джил и бавно кимна.
— Разбирам. Трябва да те изведем от тук — каза й. — Човек никога не знае какво…
— Не, не — прекъснах го. — Изведи Анджелина оттук.
— Анджелина? — слиса се Еди. — Но как…?
Посочих му към дансинга, където тя беше с Трей. Двамата, като мнозина други, се взираха с почуда в мястото на експлозията.
— Не зная как е влязла, но това не е важно. Трябва да си тръгне. Госпожа Уедърс едва не я залови.
В очите на Еди просветна разбиране.
— Но пуншът отвлече вниманието й?
— Да.
Погледът му се насочи отново към Джил и той се усмихна.
— Много навреме.
Тя също му се усмихна.
— Предполагам, че този път имахме късмет. — Погледите им бяха сключени и ми стана почти съвестно, че се налага да ги прекъсна.
— Върви — подканих Еди. — Изведи Анджелина.
Той хвърли един последен поглед на Джил, сетне се задейства. Не можех да чуя разговора му с Анджелина и Трей, но изражението на лицето му подсказваше, че няма да приеме никакви възражения. Видях как Трей отстъпва пред семейния авторитет и след още няколко напразни опита да се противопостави, Анджелина също се предаде. Еди бързо я съпроводи към изхода на залата и за мое облекчение нито госпожа Уедърс, нито който и да е друг, ги забеляза.
— Джил — казах аз, — може би ще е по-добре, ако и вие двамата с Мика си тръгнете по-рано. Не е нужно да е на секундата… но да е скоро.
Джил кимна тъжно.
— Разбирам.
Дори никой да не я свържеше със случилото се, по-добре да не е наоколо. Видях, че около масата се бе насъбрала тълпа и всички като Брейдан се опитваха да си обяснят какво бе причинило този феномен. Джил изчезна сред множеството. Брейдан най-после откъсна поглед от масата. Започна да ми казва нещо, а след това извърна рязко глава към диджея.
— О, не! — възкликна със съкрушено изражение.
— Какво? — попитах, почти очаквайки масата на диджея да се срути или микрофонът да лумне в пламъци.
— Тази песен. Помолих да я пуснат за теб… но тя почти свърши.
Наклоних глава и се заслушах. Песента не ми бе позната, но беше бавна и романтична и ме накара да се почувствам… ами, донякъде виновна. Ето че един сантиментален жест на Брейдан бе съсипан от откачените ни и доста шумни „семейни“ шеги. Улових ръката му.
— Е, още не е свършила. Ела.
Успяхме да се включим в последната минута, но беше ясно, че Брейдан е разочарован. Исках да му се реванширам по някакъв начин и въпреки всичко случило се да се насладим на един нормален училищен купон с танци.
— Още е рано — подкачих го. — Ще отида да помоля да пуснат една песен за теб, а ти ще трябва да се досетиш откъде е. — Имайки предвид, че не слушах радио, навярно нямаше да е толкова трудно да отгатне. Отправих молбата си към диджея, а после се присъединих към Брейдан за още един бавен танц. Все още бях малко обезпокоена заради случилото се преди малко, но си казах, че вече всичко е наред. Джил си бе тръгнала. Еди се погрижи за Анджелина. Оставаше ми само да се отпусна и да…
Изведнъж, докато танцувах, ме стресна някакво вибриране. Носех през рамото си малка червена чантичка от плат. Тя се бе изгубила сред гънките на дрехата, но не можех да сбъркам бръмченето на мобилния си телефон. Извиних се на Брейдан и спрях да танцувам, за да проверя съобщението. Беше от Ейдриън: „Трябва да поговорим“.
„Супер“, помислих си и сърцето ми се сви. Още ли не бяха свършили бедите за вечерта?
„Заета съм“, написах му.
„Няма да те бавя. Наблизо съм“, дойде отговорът му.
Усещане за надвиснала опасност пропълзя бавно в мен:
„Колко близо?“
„На паркинга“, последва отговорът, от който се опасявах.
Глава 14
— О, боже! — изпъшках.
— Какво има? — разтревожи се Брейдан. — Всичко наред ли е?