Натиснах „Изпрати“ и отговорът дойде почти незабавно: „СпаркНоутс“1.
Типично. Засмях се високо и тутакси се почувствах виновна. Не биваше да отговарям. Това бе персоналната ми поща, но ако някой ден алхимиците решаха да ме разследват, нямаше да се поколебаят да проникнат в нея. Подобни кореспонденции са изобличаващи и аз изтрих тази — не че имаше значение. Никакви данни не могат да бъдат изцяло заличени.
Когато в седем на следващата сутрин се приземих в Палм Спрингс, беше болезнено ясно, че бях прекрачила границите, до които организмът ми можеше да съществува само на кофеин. Бях прекалено изтощена. Никакво кафе вече не бе в състояние да ми помогне. Едва не заспах върху тротоара на летището, докато чаках превоза си до „Амбъруд“. Когато пристигна, не го забелязах, докато не чух да викат името ми.
Дмитрий Беликов изскочи от взетата под наем синя кола, приближи с бързи крачки към мен и пое куфара ми, преди да успея да промълвя и дума. Няколко жени наблизо спряха да бъбрят и се втренчиха възхитено в него. Изправих се на крака.
— Не е нужно да го правиш — промълвих, макар че той вече слагаше куфара в багажника.
— Разбира се, че е нужно — отвърна той с лек руски акцент. Усмихна ми се леко. — Имаше вид на заспала.
— Де тоз късмет — промърморих, докато се намествах на седалката до шофьора. Дори и да бях напълно будна, знаех, че Дмитрий пак щеше да вземе куфара ми. Такъв си беше той — последният останал кавалер в модерния свят, винаги готов да помогне на останалите.
Това бе едно от многобройните удивителни неща у Дмитрий. Само външният му вид бе достатъчен, за да накара мнозина да спрат насред крачката си. Имаше тъмнокестенява коса, прибрана назад на опашка, и кафяви очи, които изглеждаха тайнствени и съблазнителни. Беше висок — около метър и деветдесет и осем — конкурирайки дори някои морои. За мен бе трудно да различавам дампирите от хората, но дори аз трябваше да призная, че той заемаше челно място по скалата за мъжка привлекателност.
Освен това излъчваше енергия, която не можеше да не засегне всички около него. Дмитрий винаги беше нащрек, винаги готов за неочакваното. Никога не съм го виждала отпуснат или непредпазлив. Винаги бе готов да нападне. Несъмнено, той бе много опасен и за мен беше облекчение, че е на наша страна. Винаги се чувствам в безопасност край него — и малко напрегната.
— Благодаря за транспорта — добавих. — Можех да си взема такси. — Още докато ги изговарях, знаех, че думите ми са безсмислени, както когато му казах, че не е нужно да ми помага с багажа.
— Не е проблем — увери ме той, докато караше към покрайнините на Палм Спрингс. Изтри потта от веждите си и дори и този жест изглеждаше някак си секси и привлекателен. Макар да беше още рано сутринта, денят вече се очертаваше като горещ.
— Соня настоя. А и днес няма да има експериментални занятия.
Сбърчих чело. Тези експерименти и удивителния потенциал, който криеха, за предотвратяване създаването на още стригои, бяха много важни. Дмитрий и Соня го знаеха и с все сили се бяха посветили на каузата — особено през уикендите, когато Ейдриън и Еди нямаха часове, което правеше новината толкова озадачаваща. Моите етични принципи, отнасящи се до работата и отговорността, не ми позволяваха да проумея защо нямаше да се правят изследвания в неделя.
— Ейдриън? — предположих. Може би той не беше „в настроение“ за научна дейност днес.
— Отчасти — кимна Дмитрий. — Но сме лишени и от контролния си субект. Еди каза, че има някакъв проблем и няма да може да се освободи.
Бръчката ми се задълбочи.
— Какъв проблем би могъл да има Еди?
Еди също бе много отдаден на мисията. Ейдриън понякога го наричаше мини Дмитрий. Въпреки че Еди посещаваше занятията като мен, знаех, че винаги е готов да зареже домашните си, за да помогне на великата цел. Сещах се само за едно нещо, което би могло да е по-важно от помагането да се открие „лекарство“ против превръщането в стригои. Сърцето ми внезапно се разтуптя.
— Джил добре ли е? — Трябва да бъде. Иначе биха ме уведомили, нали? Главната цел за пребиваването на Еди в Палм Спрингс — и моята — беше да осигурим безопасността й. Ако тя беше в опасност, това оставяше на заден план всичко останало.
— Тя е добре — успокои ме Дмитрий. — Говорих с нея тази сутрин. Не съм сигурен какво става, но Еди не би отсъствал без основателна причина.
— Предполагам, че не — промърморих, все още обезпокоена.