— Не. Просто мисля, че заслужаваш нещо по-добро.
— Какво имаш предвид?
Ейдриън не отговори и аз не настоях, тъй като вниманието ми се насочи към пътя. Бурите в Палм Спрингс, макар и редки, връхлитаха бързо и бяха доста свирепи. Пороите обаче не бяха рядкост и сега дъждът се лееше като из ведро, влошавайки видимостта. За късмет, Ейдриън не живееше много далеч. И това бе двойна благословия, защото когато бяхме на две пресечки от апартамента му, той промълви:
— Не се чувствам много добре.
— Не — изпъшках. — Моля те, моля те, не повръщай в колата ми. Почти стигнахме. — Около минута по-късно спрях до тротоара пред неговата сграда. — Излизай. Веднага.
Той се подчини и аз го последвах с разтворен чадър над главата си. Докато вървяхме към входа на блока, той ме огледа и попита:
— Живеем в пустинята, а ти държиш чадър в колата си?
— Разбира се, че държа. И защо не?
Той изтърва ключовете си, а аз ги вдигнах, предполагайки, че за мен щеше да е по-лесно да отключа вратата. Щракнах най-близкия ключ и — не се случи нищо. Останахме няколко секунди в мрака, без никой от двама ни да помръдне.
— В кухнята има свещи — рече Ейдриън и направи няколко олюляващи се стъпки в тази посока. — Ще запаля една.
— Не — наредих му, докато в съзнанието ми проблесна видение на цялата сграда, обхваната в пламъци. — Легни на дивана. Или иди да повърнеш в банята. Аз ще се погрижа за свещите.
Той избра дивана, очевидно не му беше чак толкова зле. Междувременно, открих свещите — ароматни, които миришеха отвратително, наподобявайки борово ухание. Но поне светеха и аз му занесох една запалена, заедно с чаша вода.
— Ето. Изпий това.
Той пое чашата и успя да остане седнал достатъчно дълго, че да изпие няколко глътки. Сетне ми върна чашата и се свлече върху дивана, като закри очите си с ръка. Придърпах близкия стол и седнах. Боровите свещи хвърляха слаби, потрепващи отблясъци помежду ни.
— Благодаря, Сейдж.
— Ще се оправиш ли, ако си тръгна? — попитах го. — Сигурна съм, че на сутринта ще има ток.
Той не отговори на въпроса ми, а вместо това каза:
— Знаеш, че не пия просто само за да се напия. Искам да кажа, че донякъде е заради това. Голяма част. Но понякога алкохолът е единственото, което поддържа умът ми бистър.
— Това няма смисъл. Вземи — подадох му отново чашата с вода. Докато го правех, хвърлих бърз поглед към часовника на мобилния ми телефон, притеснена за Брейдан. — Пийни още.
Ейдриън се подчини, а сетне продължи да говори, като отново закри очите си с длан.
— Знаеш ли какво е да чувстваш, сякаш нещо изяжда ума ти?
Канех се да му кажа, че трябва да тръгвам, но думите му ме вледениха. Припомних си, че Джил каза нещо подобно, когато ми обясняваше за него и духа.
— Не — отвърнах прямо. — Не зная какво е това… но за мен, ами, това е едно от най-ужасните неща, които мога да си представя. Умът е това, което съм. Мисля, че по-скоро бих предпочела да преживея всяка друга болка на света, отколкото да пострада разсъдъкът ми.
Точно в този момент не можех да оставя Ейдриън. Просто не можех. „Ще отнеме малко по-дълго време, отколкото мислех“, пратих есемес на Брейдан.
— Ужасно е — рече Ейдриън. — И странно, по липса на по-точно определение. Част от теб знае… ами, част от теб знае, че нещо не е наред. Че това, което мислиш, не е правилно. Но какво можеш да направиш? Ние сме това, което са мислите ни, как възприемаме света. Ако не можеш да вярваш на собствения си ум, на какво можеш да вярваш? На това, което ти казват останалите?
— Не зная — отвърнах, тъй като нямах отговор. Думите му ме поразиха, защото се замислих каква голяма част от живота ми бе направлявана от заповедите на другите.
— Роуз веднъж ми разказа за една поема, която била чела. Там имало този стих: „Ако очите ти не са отворени, няма да знаеш кога сънуваш и кога си буден“. Знаеш ли от какво се боя? Че някак си, дори и очите ми да са отворени, пак няма да зная разликата.
— О, Ейдриън, не. — Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка. Станах и седнах на пода до дивана. — Това няма да се случи.
Той въздъхна.
— Поне с алкохола… той усмирява духа и тогава зная, че ако нещата ми изглеждат странни, това е, защото навярно съм пиян. Не е кой знае каква причина, но все пак е нещо, нали? Поне имаш някаква причина, вместо да не вярваш на себе си.
Брейдан ми отговори: „Колко по-дълго?“ Раздразнена, написах: „Петнайсет минути“.