Погледнах отново към Ейдриън. Лицето му все още бе закрито, макар че пламъкът на свещта осветяваше чистите линии на профила му.
— Заради това ли… заради това ли се напи тази вечер? Духът ли те тормози? Искам да кажа, че вчера изглеждаше толкова добре…
Той издиша дълбоко.
— Не. С духа всичко е наред… поне доколкото е възможно. Всъщност тази вечер се напих, защото… ами, това е единственият начин, за да събера смелост да говоря с теб.
— Ние си говорим през цялото време.
— Трябва да ти кажа нещо, Сейдж. — Откри лицето си и ме погледна, а аз внезапно осъзнах колко близо съм до него. За миг дори не обърнах голямо внимание на думите му. Танцуващият пламък на свещта придаваше на чертите му някаква измъчена красота. — Ти ли накара Лиса да говори с баща ми?
— Какво? О! Това. Почакай за секунда. — Взех телефона и изпратих нов есемес на Брейдан: „Нека по-добре са трийсет минути.“
— Зная, че някой я е помолил да го направи — продължи Ейдриън. — Искам да кажа, че Лиса ме харесва, но има много проблеми на главата си. Не би могла един ден просто да си каже: „О, хей. Май трябва да се обадя на Нейтан Ивашков и да му кажа какъв страхотен син има“. Ти си го уредила.
— Всъщност никога не съм говорила с нея. — Не съжалявах за действията си, но се чувствах малко странно, че се знаеше за тях и се налагаше да обяснявам. — Но аз, ъ, може да съм помолила Соня и Дмитрий да се застъпят пред нея за теб.
— А след това тя е говорила с моя старец.
— Нещо такова.
— Знаех си. — По тона му не можех да разбера дали е разстроен или изпитва облекчение. — Знаех си, че някой трябва да й е подсказал и някак си бях сигурен, че си ти. Никой друг не би направил това за мен. Нямам представа какво му е казала Лиса, но човече, трябва наистина да е била много убедителна. Той е яко впечатлен. Изпрати ми пари за кола. И отново повиши издръжката ми до разумни нива.
— Това е добре — казах. — Нали?
Получих нов есемес от Брейдан: „Дотогава балът почти ще свърши“.
— Но защо? — попита Ейдриън. Седна на пода до мен. Изглеждаше почти смутен. Наведе се по-близо към мен, а в следващия миг явно се стресна от това, което правеше. Отдръпна се малко назад — но само малко. — Защо ще го правиш? Защо ще правиш това за мен?
Преди да отговоря получих ново съобщение: „Изобщо ще се върнеш ли навреме?“ Не можех да не се подразня от липсата на разбиране от страна на Брейдан. Без да мисля, написах: „Може би трябва да си тръгнеш сега. Утре ще ти се обадя. Съжалявам“. Щракнах капачката на телефона, за да не мога да видя следващите есемеси. Извърнах поглед към Ейдриън, който ме гледаше напрегнато.
— Направих го, защото той не беше честен с теб. Защото заслужаваш доверие за това, което правиш. Защото той трябва да осъзнае, че ти не си този, за когото винаги те е смятал. Трябва да прозре истинската ти същност, а не да се задоволява с представите и предубежденията, които си е изградил за теб. — Погледът на Ейдриън притежаваше толкова голяма сила, че продължих да говоря. Притеснявах се да срещна настойчивия му взор в мълчание. В същото време част от мен се боеше, че ако се замислех над собствените си думи, щях да открия, че се отнасят не само за Ейдриън и неговия баща, а в голяма степен за мен и моя баща. — Би трябвало да е достатъчно само да му се каже кой си ти — да му се покаже кой си — но той не пожела да ме чуе. Не ми харесва да използвам други да вършат нещата, които би трябвало сами да свършим, но изглежда това беше единствената ми възможност.
— Е — промълви най-после Ейдриън. — Предполагам, че се е получило. Благодаря ти.
— Той каза ли ти как да се свържеш с майка си?
— Не. Явно не се гордее чак толкова много с мен.
— Вероятно бих могла да разбера къде е. Или… или Дмитрий би могъл, сигурна съм. Както ти сам каза преди, навярно й позволяват да получава писма.
Той почти се усмихна.
— Ето те пак. Защо? Защо продължаваш да ми помагаш?
На устните ми напираха милион отговори, като се започне от: „Защото така е правилно“. И се стигне до: „Не зная“.
— Защото искам — отвърнах вместо това.
Този път бях удостоена с истинска усмивка, но в нея прозираше някаква мрачна самовглъбеност. Той отново се приближи към мен.
— Защото ти е мъчно заради един луд?
— Няма да полудееш — заявих твърдо. — Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Следващият път, когато отново се почувстваш по този начин, намери нещо, върху което да се съсредоточиш, което да ти напомни кой си всъщност.