— Още не си изтрезнял — заявих и хванах дръжката на вратата.
Той наклони глава настрани, продължавайки да ме гледа по същия смущаващ начин.
— Пиян или трезвен, някои неща са истина. Би трябвало да го знаеш. През цялото време работиш с факти.
— Да, но това не е… — Не можех да споря с него, когато ме гледаше така. — Трябва да вървя. Почакай… не взе кръста. — Подадох му го.
Той поклати глава.
— Задръж го. Мисля, че открих нещо друго, върху което да се съсредоточа.
Глава 15
На следващия ден се чувствах толкова виновна към Брейдан, че му се обадих, вместо да му изпратя обичайния есемес.
— Много съжалявам — подех аз. — Да хукна нанякъде така… не е типично за мен. Изобщо не е. Нямаше да си тръгна, ако не ставаше дума за спешен семеен проблем. — Може би преувеличавах. Може би не.
— Всичко е наред — каза той. Без да виждам лицето му, нямаше как да разбера дали е наред, или не е. — Предполагам, че и без това нещата вече приключваха.
Зачудих се какво има предвид под „неща“. Дали самият бал? Или говореше за нас?
— Позволи ми да се реванширам — продължих. — Обикновено все ти организираш всичко. Този път аз ще се заема. Каня те на вечеря и дори ще дойда да те взема.
— Със субаруто ли?
Пренебрегнах разсъдливата нотка в гласа му.
— Съгласен ли си или не?
Беше съгласен. Уговорихме се и когато затворих, вече се чувствах по-добре за всичко. Брейдан не беше бесен. Идването на Ейдриън не бе съсипало напъпващата ми връзка. Нещата отново се бяха върнали в нормалното русло — поне доколкото бе възможно при мен.
Бях запазила само за себе си следващият ден след бала, исках да наваксам с домашните и да не се тормозя по социалните въпроси. В понеделник сутрин училищната седмица започна отново, със занятията и всичко останало. Еди влезе заедно с мен в столовата на източния кампус и двамата се подредихме заедно на опашката. Той пожела да узнае подробности за идването на Ейдриън на бала и аз му дадох съкратен отчет за вечерта, като му казах, че Ейдриън просто се е напил и е имал нужда от превоз до апартамента. Не споменах за моята роля да се ходатайства пред кралицата в негов интерес, нито за „най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя“. Със сигурност не споменах за чувствата, които изпитах, когато Ейдриън ме докосна.
Двамата с Еди приближихме до масата и заварихме обичайната гледка — Анджелина се опитваше да развесели Джил. Обикновено щях да смъмря Анджелина за това, което бе направила на бала, но този път поне нямаше лоши последици. Освен това вниманието ми бе привлечено от Джил. Беше ми невъзможно да я видя унила и потисната, без тутакси да предположа, че нещо с Ейдриън не е наред. Еди заговори пръв, забелязал това, което бях пропуснала.
— Мика няма ли го? — попита той. — Излезе преди мен. Предположих, че вече е тук.
— Все трябва да си пъхаш носа, нали? — намръщи се Анджелина. — Скарали са се.
Кълна се, че Еди изглеждаше много по-разстроен от Джил.
— Какво? Той не ми е казал нищо. Какво се случи? Двамата изглеждахте толкова щастливи в събота вечерта.
Джил кимна мрачно, но не вдигна глава от недокоснатата си храна. Стори ми се, че зърнах проблясването на сълзи в очите й.
— Бяхме. Всъщност ни беше толкова хубаво, че той говори с мен вчера и попита… попита дали искам да прекарам Деня на благодарността със семейството му. Те са от Пасадена. Смяташе, че може да получи разрешение от училището или да говори с вас.
— Това не звучи толкова лошо — рече Еди предпазливо.
— Да прекарам Деня на благодарността със семейството му е сериозна стъпка! Едно е да излизаме заедно тук, но ако отношенията ни се развият… ако станем двойка извън училище… — Тя въздъхна. — Всичко става много бързо. Колко дълго ще бъде възможно да крия каква съм? И дори проблемът да не е в това, не е безопасно. Целият смисъл на пребиваването ми тук е да съм на безопасно, наблюдавано място. Не мога просто така да тръгна да се срещам с непознати.
Думите й представляваха още една стъпка по пътя на осъзнаване на трудностите, свързани с „неангажиращата“ й връзка с Мика.
— Изглежда доста си мислила за това — отбелязах безстрастно.
Джил вдигна рязко глава, сякаш чак сега забелязваше присъствието ми.
— Да. Предполагам. — Гледа ме внимателно няколко секунди и странното й, смутено изражение омекна. Тя се усмихна. — Днес изглеждаш много хубава, Сидни. Начинът, по който светлината струи върху теб… изумително е.