— Сигурна съм, че можеш да ги преправиш. А и предполагам, че не се отличават особено от обичайните ти размери. — Подадох й закачалките, но тя скръсти упорито ръце. — Виж, дрехите са страхотни. Ние наистина оценяваме високо това, което си направила. Но не можем да ги задържим.
— Ще ги задържите — настоя тя.
— Ако не ги вземеш, просто ще ги оставя тук — предупредих я.
— А аз ще ги изпратя обратно в общежитието ви.
Въздъхнах.
— Защо това е толкова важно за теб? Защо не можеш да приемеш „не“ за отговор? В Палм Спрингс е пълно с красиви момичета. Не се нуждаеш от Джил.
— Точно в това е цялата работа — рече Лия. — Множеството красиви момичета просто се сливат в една маса. Джил е специална. Тя притежава естествена красота и не го осъзнава. Един ден ще бъде невероятна.
— Един ден — повторих, — но не сега.
Лия опита друг подход.
— Кампанията е за шалове и шапки. Не мога отново да използвам маска, но тя може да е със слънчеви очила — особено ако снимките са външни. Кажи ми, ако си съгласна с този план…
— Лия, моля те. Не си прави труда.
— Просто ме изслушай — не се предаваше дизайнерката. — Ще направим фото сесия. След това може да прегледаш снимките и да отхвърлиш всички, които не отговарят на странните ви религиозни изисквания.
— Без изключения — настоях. — Оставям роклите. — Оставих ги върху щанда и се запътих към вратата, подминавайки възраженията на Лия относно всички възхитителни неща, които можела да направи за Джил. Може би един ден, помислих си. Един ден, когато всички проблеми на Джил са решени. обаче нещо ми казваше, че този ден е доста далеч.
Въпреки че лоялността ми към „Спенсърс“ бе непоколебима, когато се връщах към колата си, едно малко френско кафене привлече вниманието ми. Или по-скоро уханието на кафето им привлече вниманието ми. Нямах занятия в училище и реших да се отбия за едно кафе. Носех със себе си учебника по английски и реших да почета, като се настаних край една от малките маси отвън на тротоара. Половината от времето ми мина в писане и получаване на есемеси от Брейдан. Той искаше да знае какво чета и двамата си разменихме любимите си цитати от Тенеси Уилямс.
Бяха минали едва десетина минути, когато върху мен паднаха някакви сенки, закривайки слънчевите лъчи. До масата стояха двама младежи, които не познавах. Бяха малко по-големи от мен — единият беше с руса коса и сини очи, докато другият бе тъмнокос и силно загорял. Израженията им не бяха враждебни, но не бяха и приятелски. И двамата бяха добре сложени, явно редовно тренираха. И тогава, след като се вгледах по-внимателно, осъзнах, че разпознавам единия. Тъмнокосият младеж беше същият, който преди време бе приближил мен и Соня, твърдейки, че я познава от Кентъки.
Мигновено цялата паника, която се опитвах да потисна през изминалата седмица, ме връхлетя с всичка сила, ведно с усещането за безпомощност и уязвимостта на човек, уловен в капан. Единствено мисълта, че се намирам на публично място, заобиколена от хора, ми помогна да ги погледна с удивително спокойствие.
— Да? — попитах.
— Трябва да говорим с теб, алхимичке — оповести русокосият.
Нито един мускул не трепна по лицето ми.
— Мисля, че ме бъркате с някой друг.
— Никой друг наоколо няма татуирана лилия — заяви другият тип. Беше заявил, че името му е Джеф, но се чудех дали ми бе казал истината. — Би било страхотно, ако се поразходиш малко с нас.
Днес татуировката ми бе прикрита. Но нещо ми подсказваше, че тези двамата са ме следили от известно време и не е нужно да виждат лилията, за да знаят, че е там.
— Няма начин — отсякох. Не се нуждаех от предупрежденията на Улф, за да разбера, че идеята е ужасна. Щях да остана тук, в безопасност сред тълпата. — Ако искате да поговорим, най-добре да седнете. В противен случай си вървете.
Сведох поглед отново към учебника, все едно не ми пукаше от нищо. Междувременно сърцето ми препускаше бясно и трябваше да извикам на помощ цялото си самообладание, за да попреча на ръцете ми да се разтреперят. Миг по-късно чух скърцането на метал върху асфалт и двамата се настаниха срещу мен. Вдигнах глава и погледнах безизразните им лица.
— Трябва да влезете вътре, ако искате кафе — отбелязах. — Не сервират отвън.
— Не сме тук, за да говорим за кафето — сряза ме Джеф. — Тук сме, за да говорим за вампирите.
— Защо? Да не снимате филм или нещо подобно? — пожелах да се осведомя.