И тъй като всичко било вече приготвено, той извадил чашата, налял в нея вино и казал:
— Пия за твое здраве, за нашата среща! — Изпил той виното и налял, на търговеца. — Пий сега и ти!
А старецът грабнал чашата и я скрил в пазвата си.
— Моя е! — извикал той.
А точно в това време се задал пристав1 с дванадесет стражари. Замахнал старецът към Сиротинко. Не се сдържал Сиротинко и го ударил. Закрещял търговецът, а приставът се намесил:
— Защо биеш стареца?
Търговецът викнал:
— Една чаша имам и нея иска да ми вземе!
— Чашата е моя! — казал Сиротинко. — Имам още такива.
Взели им чашата. Дали на Сиротинко три месеца срок и му заповядали да си доведе двама заложници. Ако след три месеца донесе още две такива чаши, ще обесят търговеца за лъжа, не донесе ли, ще обесят неговите заложници.
Подписал се Сиротинко, подписал се и старецът.
Пристигнал надвечер Сиротинко при братята. Дотърчали те, помогнали му да слезе от коня. Сиротинко бил тъжен.
— Защо си натъжен? — попитали го братята.
— Най-напред да вечеряме — отговорил Сиротинко, — после ще ви разкажа.
Навечеряли се. Разправил им Сиротинко всичко от край до край и добавил:
— Трябва да отидете вие вместо мене.
— Защо си се разтъжил? Тръгни да търсиш чаши. Пак ще се видим и всичко ще свърши добре.
Тръгнал Сиротинко да търси чаши. Вървял, вървял, пристигнал на разсъмване в едно село и видял една бабичка — вдовица, да преде.
— Майко, в името на майчината любов нека вляза, моля ти се, да си почина, изморен съм. Ще заспя от бръмченето на твоето вретено.
Бабичката се съгласила. Легнал Сиротинко и заспал. Изведнъж чува — бабичката плаче и нарежда. Събудил се Сиротинко — навън било вече пладне — и попитал:
— Защо плачеш? Ако не съм ти драг, кажи, ще си отида!
— Не, синко. Ей в тоя храм, в златен ковчег, лежи мъртъв синът на нашия цар. Всяка нощ оставят по един човек да пази ковчега, но никой още не се е върнал жив. Днес е редът на моя единствен син и аз плача, защото няма да го видя вече.
— Не плачи, ще отида аз вместо него — казал Сиротинко, — само че кажи преди залез слънце да струпат пред вратите на храма триста тухли и ми дай да пия малко вино. Ти си легни и спи спокойно.
Отишъл той вечерта, тухлите били вече приготвени.
Влязъл в храма Сиротинко, наредил тухлите, повдигнал ковчега с покойника, сложил го върху тухлите, а сам седнал под купола, в нишата отдолу. Седи и чака.
Отгоре покойникът — отдолу Сиротинко.
Станало късно, хората вече заспали, свещите били угасени и в храма долетял един гълъб.
— Колко е свободно днес, никой не пази! — продумал гълъбът и се превърнал на такава девойка, че всичко наоколо грейнало от красотата й.
Изкачила се девойката при покойника, извадила два камшика, шибнала го с единия и момъкът оживял. На разсъмване девойката шибнала момъка с втория камшик и пак го умъртвила. Тогава Сиротинко изскочил и я сграбчил. Полетяла девойката нагоре и Сиротинко заедно с нея. Държи я той здраво, не я изпуска. Изплашила се девойката. „Загинах!“ — помислила си тя, хвърлила камшиците и отлетяла.
Зарадвал се Сиротинко, прибрал камшиците. Какво богатство!
Излязъл той от храма. Срещнала го бабичката и така се зарадвала, че — се хвърлила да целува краката му.
— Майко, дай ми да похапна — казал Сиротинко. — Целият съм вир вода от пот. Голяма борба беше. Иди кажи на царя, че мога да съживя неговия син.
Отишла бабичката при царя. Царят толкова се зарадвал, че чак краката му се подкосили от радост.
— Само го съживи. Каквото поискаш, ще ти дам. Ако щеш, цялото ми царство вземи. И аз сам ще ти служа — казал той на Сиротинко.
Отишли в храма.
Сиротинко ударил с камшика царския син и той оживял. Зарадвали се всички и го повели към двореца. И не прегръщат царския син, а Сиротинко. Всички му думат и го молят:
— Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
Показал им Сиротинко чашата и ги попитал:
— Имате ли такава чаша? Дайте ми я.
— Не, нямаме такава чаша — отвърнали му те.
— Е, щом нямате, останете си със здраве — казал Сиротинко и си заминал.
Вървял, що вървял, стигнал в друго царство. Гледа — хората ходят голи, както ги майка родила. Почудил се Сиротинко:
— Какво става тук? Де се е чуло и видяло това?
Царят на тази страна му обяснил:
— Виждаш ли онова царство от другата страна на морето? Там дрехи, колкото щеш, просто няма къде да ги дянат, така си и изгниват, а у нас пък житото гние, спарва се.
— Защо не направите размяна и не си докарате дрехи?
— Всичко потъва в морето.
— Аз ще отида и ще ви докарам — отсякъл Сиротинко.
— Ако докараш, каквото поискаш, ще ти дадем — отвърнал царят. Натоварили кораби и отплавали.