Стои Сиротинко и гледа морето. Изведнъж от водата се показала ръка, а на нея — златна гривна. Ударил той ръката и от водата изплувала жена — за чудо и приказ! Всичко наоколо светнало. Сграбчил я здраво Сиротинко за ръката, държи я и не я пуска. Изплъзнала се тя все пак, оставила в ръката му само златната си гривна.
Преплавали корабите морето и се завърнали обратно, натоварени с дрехи.
Всички го питали зарадвани:
— Как да ти се отблагодарим за това?
— Имате ли такава чаша? — попитал ги Сиротинко.
— Не, нямаме такава чаша.
— Видя се то какъв ми е късметът — рекъл Сиротинко и продължил нататък.
Вървял, вървял, прекосил цялото царство. Гледа — пред него се простира път, целият засаден с върби. На една от върбите била окачена за косите девойка хубавица със златни пантофки на краката.
— Спаси ме, избави ме от тая беда, снеми ме оттук! Жена ще ти стана — извикала тя на момъка.
— А как да те снема?
— Ела по-близо, аз ще стъпя на раменете ти и ще сляза — отговорила тя.
Приближил се момъкът, застанал под върбата, а девойката така силно го ударила, че той потънал в земята. Много момци била погубила тя. Само че Сиротинко успял да се измъкне и да я сграбчи за крака. Отлетяла девойката, но едната й златна пантофка останала в ръцете му.
Тръгнал момъкът отново. Вървял, вървял, по едно време гледа — пред него градинка, а в градинката — къщичка. Пред къщичката седяла една бабичка.
— Какво правиш тук, майко? — попитал я Сиротинко.
— Виждаш ли онзи замък, синко? В него живеят три сестри и аз им прислужвам. Не съм бедна вдовица, имам си и дом, и семейство, но те ме отвлякоха и ме принудиха да им слугувам.
— А не може ли да видя тези сестри, но така, че да не ме забележат? — попитал момъкът.
— Защо да не може? — отвърнала бабичката. — Ела с мене.
Завела го тя във високия замък.
А там имало сложена трапеза с различни ястия. Всичко било вече готово за вечеря. Скрила го бабичката под масата и излязла. Дошли трите сестри.
— Хайде да вечеряме — казали те и седнали около трапезата.
— Е, да почнем наздравиците — рекла най-голямата сестра. — Аз обикнах един царски син, но родителите му ме разсърдиха и аз го убих. Всяка нощ го съживявам и на разсъмване отново го умъртвявам. Ала яви се един момък и ме победи. Млад е той още, но ще порасне и ще стане такъв юнак, че сам срещу седем царства ще излиза. Да пием за негово здраве!
Втората казала:
— Аз едно царство морих от глад, друго — от студ. Победи ме един момък, златната ми гривна дори взе. Няма какво, юнак е, нека бъде жив и здрав!
А третата рекла:
— Какво има тук за чудене? Изглежда, че същият този момък ми смъкна от крака пантофката. Дано и тя му донесе щастие. Да пием за негово здраве!
Излязъл тогава пред тях Сиротинко и казал:
— Хайде налейте и на мене да пия, да ви благодаря!
— Защо си дошъл тук? — попитали го сестрите.
А в това време Сиротинко видял, че на масата имало от същите чаши, каквито той търсел.
— Ето за такава чаша съм дошъл — отговорил той. По-големите сестри заръчали на най-малката:
— Иди му донеси, ако иска, и четиридесет чаши!
Взел Сиротинко и четиридесетте чаши и си тръгнал.
Минал покрай царя, на когото спасил корабите и докарал дрехи, и му казал:
— Вземи тая чаша за спомен от мене.
И му дал една чаша.
Минал покрай оня цар, на когото съживил сина, и му казал:
— Ето и на вас две чаши.
И все пак Сиротинко бил замислен. Мъчел се той да си спомни кога е тръгнал и колко време му остава още от срока, за да не погуби побратимите си. Пресметнал, че има още девет дена път, а до срока му остават само четири дни. Какво да прави, как да спаси побратимите си?
— Защо си толкова натъжен? — попитал го царят.
— Как да не съм натъжен — двамата си братя губя, заради мене ще загинат, ако не стигна навреме, а имам още девет дена път.
— Успокой се — рекъл царят, — за девет часа ще бъдеш там. Яж, пий и се весели, аз ще се погрижа за всичко.
Царят заповядал да извикат Пашкунджи.
— Къде да го отнеса? — попитала тя.
Момъкът й разправил.
— За три часа ще пристигнем — казала Пашкунджи, — нека само се наям, както трябва.
— Привържи се за мене с въже, но гледай да е по-здраво. Знай, че при всяко мое подсвирване духва такъв вятър, че буковите дървета остават без клони — толкова силно се удрят едно о друго.
Привързал се здраво Сиротинко. Литнала Пашкунджи, хвърчи като вихър.
А там вече били завързали очите на разбойниците — побратимите му, и попът се готвел да им чете предсмъртна молитва — щели да ги бесят.