За което все още не беше късно.
Винаги ли мислиш за най-лошото възможно нещо? — попита Аарън. — Като онези точки за Черен лорд. Наистина трябва да поговорим за това.
— Не ме съди — каза Кал.
— Не те съдя, Калъм — погледна го особено Алистър. — Макар да бе много мълчалив по целия път.
Кал наистина трябваше да спре да отговаря на глас на Аарън. А Аарън наистина трябваше да спре да се рови в спомените му.
— Добре съм — каза Кал на баща си, — само леко напрегнат.
— Последна година — обеща Алистър и зави по пътя, който водеше към пещерите на училището. — След това маговете няма да могат да твърдят, че си опасен заради липсата на обучение, и да те занимават с простотиите си. Последна година и завинаги се освобождаваш от тях.
След няколко минути Кал излезе от колата и метна торбата през рамо. Пакостник скочи подире му и подуши вятъра. Другите ученици излизаха от автобус, включително новаците, минали Железния изпит. Изглеждаха мънички и Кал се усети, че се притеснява за тях. Неколцина го погледнаха нервно, посочиха го с пръст и започнаха да си шушнат. Той спря да се терзае и му се прииска Уорън, чудатият гущер, който живееше в пещерите, да се появи и да го отведе в някой дълбок процеп.
Това определено би ти спечелило точки за Черен лорд — заяви Аарън.
— Спри да ровиш в мозъка ми — промърмори Кал под нос.
Алистър го доближи, прегърна го за сбогуване и го потупа по рамото. Кал смаян установи, че вече са еднакви на ръст.
Чуваше как всички около тях шушукат, усещаше погледите, отправени към него и баща му. Когато Алистър се отдръпна, беше стиснал зъби.
— Ти си добро момче — каза той. — Не те заслужават!
Кал въздъхна и го отпрати с поглед, а после навлезе в пещерите на Магистериума. Пакостник го последва в тръс.
Всичко му беше познато, но и различно. Познаваше мириса на камъни, усилващ се, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Начинът, по който другите ученици го гледаха и си шепнеха, също му бе познат, но сега бе далеч по-неприятно. Дори някои от Майсторите го правеха.
Кал забеляза, че Майстор Рокмапъл го зяпа, докато приближава вратата на общата стая, и му направи гримаса. Почука с гривна по вратата и тя се отвори. Влезе вътре с очакването стаята да е празна, но сбърка. Тамара седеше на дивана, вече облечена в униформата си на ученичка от Златната година.
Защо помисли, че ще отсъства? — попита го Аарън. — Това е и нейната стая.
Този път Кал не отговори на Аарън гласно, но това бе само защото ушите му бучаха и можеше да мисли единствено за Тамара. Колко е красива, колко е лъскава косата й, сплетена на плитка, как у нея всичко изглежда съвършено — от изящно оформените й вежди до искрящо чистата униформа.
Това беше много странно — установи Аарън. — Целият ти мозък все едно изпуши или нещо подобно. Кал! Земята вика Кал! Чуваме ли се?
Трябваше да каже нещо поне защото тя все още го гледаше, все едно очаква да я заговори.
Чувстваше се обаче дрипав, непохватен и глупав. Не знаеше как да обясни, че може би е взел грешните решения, но те са се оказали правилни накрая, и не й се сърди, задето е избягала с Джаспър и го е оставила в централата на Черните лордове с Майстор Джоузеф и Алекс, така че вероятно не бива да му се сърди, че е съживил Аарън…
Нищо такова не казвай — твърдо настоя Аарън.
— Защо? — попита Кал и се усети, че пак го е направил на глас.
Сподави подтика да вдигне ръка пред устата си, което само щеше да влоши нещата.
— Защо? — изправи се Тамара от дивана. — Само това ли имаш да ми кажеш?
— Не! — отвърна Кал, но после осъзна, че не е мислил какво трябва да каже.
Повтаряй след мен — заяви Аарън. — Тамара, знам, че имаш причини да ми се сърдиш, че трябва да се преборя, за да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.
Кал си пое дълбоко дъх.
— Знам, че имаш причини да ми се сърдиш — каза той и се почувства още по-глупаво, доколкото това бе възможно, — и че трябва да се преборя да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.