Докато се хранеше, той наблюдаваше внимателно суетнята на слугите, които тъкмо метяха пода. От време на време по стълбите се виждаха норвежки и ирландски дами. Вероятно Вълкът живееше в някоя от стаите до площадката, защото трябваше да е близо до оръжията, когато нощен враг заплашеше дома му.
Никой не обръщаше внимание на непознатия монах, а той чакаше търпеливо. Щом залата се опразни, скочи на крака и пъргаво изкачи стълбите. Дива жажда за отмъщение гореше в кръвта му. Стигна на горния етаж и крадливо се огледа. Чу женски смях, но видя, че коридорът е пуст, и безшумно се плъзна към първата врата. Отвори я и веднага забеляза резбованата люлка пред камината. В погледа му просветна злобна радост. Синът на Вълка спеше. Русите къдрици недвусмислено издаваха кой беше създателят му.
Фригид внимателно вдигна детето от люлката и го сложи в кошницата си. За щастие малкият не се събуди, защото плачът му веднага щеше да го издаде. Тъй като лейди Иърин надали оставяше сина си дълго сам, похитителят трябваше да побърза. Въпреки това не можа да устои на изкушението и огледа кралската спалня. Не пропусна нито красивите завеси и кожените завивки върху леглото, нито излъсканите до блясък сандъци. В сърцето му нахлу злобна завист. Той, той трябваше да живее в тази великолепна къща и да спи в широкото легло с прекрасната кралица!
— Е, някой ден и това ще стане, Олаф — прошепна уверено той.
После безшумно открехна вратата. Коридорът все още беше празен, ала от другия му край долетя тихо тананикане. Някаква жена се беше запътила насам, Фригид слезе бързо по стълбата и изскочи от залата. И този път никой не го задържа. Кой би се заинтересувал от някакъв си одърпан монах?
Датчанинът стигна необезпокояван до куцата си кобила, възседна я и излезе от града. Когато се скри в гората, смъкна качулката от главата си и избухна в гръмък смях. Воините, които му се бяха заклели във вечна вярност, го очакваха в гората заедно с една дойка, която щеше да се грижи за малкото и да го кърми, и е един великолепен жребец. Нещастната кобила, която беше принуден да язди в града, скоро щеше да падне под ножа му.
Иърин вървеше с танцуващи стъпки по коридора и весело си тананикаше. Кристално ясният ден подхождаше на веселото й настроение. Лейт беше станал на три седмици и тя отново бе поела голяма част от задълженията си. Имаше много работа, защото Олаф беше издал заповед всички католици, които живееха в Дъблин, да изпълняват религиозните си задължения, както се изискваше в църковните канони. Викингите също очакваха с нетърпение идващата Коледа. Кралицата им беше обяснила, че предстои голям празник, а те бяха винаги готови да пируват и да се веселят. Тогава щяха да кръстят и малкия Лейт, точно шест седмици след раждането. Дотогава Иърин смяташе да убеди съпруга си в своята невинност. Най-после той трябваше да разбере, че съпругата му не е искала да го убие. Двамата все още не говореха за чувствата си, но Иърин помнеше, че в онези мъчителни мигове на раждането Олаф я бе нарекъл „любима“, и й се искаше да вярва в искреността му. След като бе загубила брат си и един добър приятел, вече разбираше по-добре скръбта му по Гренилда. Не му се сърдеше, че пази в паметта си образа на мъртвата, но желаеше скоро в сърцето му да се отвори място за нова любов…
Тя влезе е усмивка в спалнята и се наведе над люлката, където спеше синът й. Ала като видя празната люлка, в сърцето й пропълзя смразяващ страх. Не, нямаше за какво да се тревожи. Може би Олаф го беше взел за малко… или Мойра. Не! Вълкът беше събрал хората си и беше отишъл на лов в гората западно от Дъблин, а двете с Мойра току-що бяха обсъдили менюто за коледната вечеря…
Мислите й се насочиха към Мергуин, който все още беше при тях. Не, той никога не би докоснал бебето без позволението на краля. Риг? Или може би Магийн?
Уплашеният писък, който най-после си проби път през стиснатите зъби на Иърин, стресна всички мъже в крепостта. Младата майка изскочи като обезумяла в коридора, където вече се бяха събрали изплашени жени и мъже.
— Бебето… Лейт е изчезнал! — проплака тя. Обърна се към дотичалия Риг и умолително попита: — Къде е детето ми, Риг? Може би Олаф е наредил на някого да го изнесе навън? Магийн! Лейт събуди ли се? Плака ли? Къде сте го скрили?
Никой не й отговори. От всички страни я гледаха разстроени, неразбиращи лица. Иърин изплака отново и се свлече на земята. Мойра побърза да я подкрепи.
— Ще го намерим. Сигурно има някакво обяснение…
Един викинг пристъпи напред.
— Успокойте се, милейди. Веднага ще уведомим Вълка.