Иърин вдигна глава. Платформата беше издигната на малко възвишение и от другата страна на оградата ясно се виждаха напредващите войски на съюзниците. Иърин откри Олаф на черния му жребец, видя парчетата кал, които откъртваха копитата му. Дали беше дошъл, защото я обичаше и имаше нужда от нея? Или защото честта на викингския крал изискваше от него да си възвърне собствеността? Или мразеше Фригид повече, отколкото обичаше нея, и искаше да отмъсти за Гренилда? Не, сега това не беше важно. Иърин искаше само едно — мъжът й да остане жив. Пази се, скъпи, помоли се отчаяно тя.
После Иърин видя и баща си, братята си, братовчед си Грегъри. Тя се беше принесла в жертва на Ирландия, като се беше омъжила за Вълка. И сега всички се бяха стекли пред тези стени, за да я освободят.
— Отивам при хората си, милейди — обяви подигравателно Фригид.
Без дори да трепне, Иърин се вгледа в жестоките тъмни очи.
— Скоро ще се пържите в ада. Валхала е затворена за вас.
— Нищо чудно скоро да се запозная с адския огън, Иърин. Но вие само след няколко минути ще изпитате на собствения си гръб какво значи да гориш в огън. — Той се поклони с преувеличена учтивост и се отдалечи с бързи крачки.
Иърин не разбра намека му, но това не я разтревожи. Нападателите наближаваха дървените валове. Първите катапулти бяха вдигнати и Иърин спря да диша, когато бойните брадви на датчаните разсякоха въжетата и врящото масло се изля над загражденията. Стрелците изстреляха първите запалени стрели към нападащите.
— О, господи! — проплака ужасено Иърин, когато воините отново започнаха да пълнят големите съдове с масло, и отчаяно задърпа въжетата, с които бяха стегнати китките й. После затвори очи, за да не вижда повторното изливане на врящата маса.
Не мина много време и Иърин стреснато отвори очи. Оглушителен шум възвести падането на датския вал. Копитата на врания жребец разтрошиха дървото на парченца и Олаф прелетя като птица над рухналата крепостна стена. Следван от своите викинги, Вълкът се втурна в неприятелското селище, размаха меча си, чието острие блестеше като златно на слънцето, и нададе пронизителен боен вик. Още беше далеч, но Иърин разбра, че я е забелязал. Безброй воини нахлуха в датската крепост. Чу се звън на стомана, бойните брадви съскаха като змии, запалени стрели фучаха във въздуха.
Фригид няма да издържи на този щурм, каза си Иърин, изпълнена с любов и гордост. Нима наистина е вярвал, че ще се опре на Вълка с тази слаба крепост?
В този миг нещо прелетя на сантиметър от бузата й и тя се сви уплашено. Вдигна поглед и видя застаналия отвъд оградата Фригид с голям лък в ръце, чиято тетива още трептеше. Тя се огледа стъписано и най-после разбра значението на прощалните му думи: „Скоро сама ще узнаете какво означава да гориш в огън…“ Той бе изпратил запалена стрела в заграждението на платформата, която очевидно беше заляна с масло и веднага се подпали.
— Свети Боже! — проплака ужасено Иърин и отново задърпа въжетата си. Хапещият пушек извика сълзи в очите й. Подигравателният смях на датчанина заглуши шума на битката. Да, той щеше да се наслади на отмъщението си, защото Олаф нямаше да успее да дойде навреме, за да спаси жена си от огнения ад.
— Поздравявам ви, принцесо на Тара, кралице на Дъблин! — изкрещя Фригид. — Ще се срещнем още днес във Валхала!
Огнените езици вече лижеха сухите пръчки на оградата.
— Не! — изпищя диво Иърин, обзета от безумен страх, взря се като безумна в черния облак дим и задърпа въжетата, докато китките й се обляха в кръв. Само след минута обаче безсилно се свлече на кола. Няма да изгоря жива, опита се да се утеши тя. Димът ще ме задуши още преди това… Смъртта не беше чак толкова страшна. Пред небесните порти щяха да я чакат Брис и Фенен, Бриджит и Брайн от Клонтайърт. Не, тя не се страхуваше от смъртта, съжаляваше само, че не е успяла да признае на Олаф колко много го обича…
Вълкът имаше очи за един-единствен човек. Той отблъскваше с отсъстващ вид ударите на датчаните, които искаха да го въвлекат в близък бой. Управляваше жребеца си само с коленете. В едната си ръка стискаше меч, в другата щит. Ако изгубеше и двете си оръжия, щеше да нападне Фригид с голи ръце. Къде ли се беше скрил коварният датчанин!
— Господарю на вълците! — Олаф напрегна взор и най-сетне видя врага си.
Воините около тях сведоха мечовете и брадвите си. Половината постройки вече горяха. Над селището се спусна странна тишина и всички устремиха погледи към двамата викинги, които се готвеха да се нахвърлят един върху друг. Засега бяха спрели на разстояние пет конски дължини и се измерваха с критични погледи. Едрият жребец на Олаф, заобиколен от облак дим, нервно потропваше с предните си копита.