Отчаяният вик на Олаф достигна до ушите на всички християнски и езически богове. Той пришпори жребеца си, но животното се уплаши от огнената стена и се отдръпна. Иърин вдигна бавно глава, видя насъбралите се около платформата воини на коне, но не разбра значението на тази внезапно появила се тълпа. Очите й останаха приковани във величествената фигура на мъжа й, гордо изправена върху врания жребец, с безумно святкащи очи зад златния наличник с изрязан върху него вълк. Ледът беше изчезнал от тях и те приличаха на разбунено езеро през лятото. Дали не сънуваше? Тя примигна и когато повторно се взря в лицето му, сините очи отново бяха ледени.
Той не я обичаше. Беше дошъл тук само за да отмъсти за Гренилда. Не, сега това изобщо не беше важно. Важна беше единствено нейната любов, образът, който се беше запечатал завинаги в безсмъртната й душа. Той беше като златен бог и когато му дойдеше времето да отлети във Валхала, щеше да стане владетел на небесните герои.
Но той живееше — защото беше непобедим. Ето че конят му отстъпи още няколко крачки назад, после се впусна в луд галоп към огъня и зрителите затаиха дъх. Олаф се беше привел почти до шията на жребеца и шепнеше окуражителни думи в ухото му. Този път животното не се стресна от бушуващите пламъци. То полетя напред като вихър и се приземи чак върху дървената платформа, която се строши под тежките му копита. Иърин видя блясъка на меча, който разсече въжетата около китките й и се свлече безсилно на дъските.
Оръжието падна със звън на земята и една силна ръка я вдигна във въздуха, преди да е паднала в пламъците. Олаф я сложи пред себе си на седлото и възбуденият жребец отново се изправи на задните си крака. Копитата му изплющяха във въздуха, защото пламъците бяха дошли още по-близо.
Иърин беше чакала смъртта и беше изпитвала радост, че образът на Олаф ще я придружи във вечността. Но сега, когато той я държеше в прегръдката си, волята й за живот отново се събуди. Трябваше да живее, да го усеща, най-после да му каже колко много го обича. Какво значение имаше откъде е дошъл и дати онази руса красавица беше отнесла сърцето му със себе си във Валхала?
— Олаф — проговори задавено тя, но гласът й заглъхна сред пращенето на пламъците.
— Не говори! — заповяда мъжът. — Поеми дълбоко въздух.
Иърин се подчини. Олаф дръпна юздите и насочи коня си право към бушуващата огнена стена. Ирландци, датчани и норвежци проследиха е невярващи погледи кок мощният жребец прескочи още веднъж, пламтящата дървена ограда. Като митичният осемкрак кон на боговете враният жребец на Олаф пренесе норвежкия крал и ирландската принцеса през пламъците на ада към новия живот.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Олаф бе посрещнат от оглушителни крясъци, но не спря нито за миг, за да приеме похвалите на свои и чужди. Тълпата се разстъпи пред коня и той препусна през изпотрошения крепостен вал към близката борова горичка. Иърин седеше в скута му и трепереше след резкия преход от пламтящата клада към зимния студ.
Щом стигнаха горичката, мъжът й спря коня, скочи от седлото и й помогна да слезе. После огледа внимателно опърленото й лице.
— Доколкото виждам, нямаш сериозни наранявания. — Гласът му прозвуча странно хладно, след като само преди миг беше рискувал живота си, за да я спаси.
Когато я пусна и се обърна към коня си, в сърцето й пропълзя ужас. Не, тя нямаше да го пусне да си отиде. Щеше да потъпче веднъж завинаги гордостта си и да го върне при себе си. Сега, когато беше познала крехкостта на живота, не искаше да пропилее нито частица от него.
Тя протегна треперещите си ръце и произнесе името му, хълцайки задавено. Олаф замръзна на мястото си. В този вик беше прозвучало всичко, което толкова дълго беше търсил. Все пак се побоя, че се е излъгал, и колебливо се обърна.
Видя сълзите на Иърин, белите ручейчета по омазаните със сажди бузи, смарагдовите очи, които му обещаваха прекрасна пролет посред зима.
— Аз… аз те обичам — проговори задавено тя. — Знам, че винаги ще обичаш само Гренилда, но аз ще се задоволя с онова, което си в състояние да ми дадеш…
— Иърин! — Олаф се хвърли към нея като безумен, но я заключи в прегръдките си с безкрайна нежност, сякаш имаше в ръцете си крехко цвете, което лесно можеше да се прекърши.
Заля я гореща вълна на щастие. Ехото на прошепнатото й име бе отнесено от вятъра, но тя се сгуши още по-плътно в прегръдката на мъжа си и усети как любовта му възвръща жизнените й сили. След малко Вълкът се отдръпна и устните му потърсиха нейните.