Иван Вазов
Златната планина
I
Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по геологията и минералогията в местната гимназия.
Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и ваканции.
Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно — единствено из любов към науката, която също има своите маниаци… Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България.
— Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде — каза си той горчиво днес. — Други дигнаха шум с такива безделци, като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически документи. Гледаш ги — едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма да намеря моя философски камък…
И доктор Карло блъсна сърдито камъните.
Вратата скръцна, влезе жена му.
Тя беше в домашно неглиже, не твърде млада личност, но твърде окръглена и гойна, и с лице завито с дебел пласт тлъстини, благодушие и покой. Както повече пъти бива, тя беше съвършена противоположност на мъжката си половина. Защото Карло, както навярно си го въобразяват и читателите, беше сух, костелив, постал, с голяма прошарена, некултивирана, сиреч учена брада, нервен и разсеян, а главно — постал. Постал като камъните, с които се окръжаваше и живееше. Той наумяваше в това отношение някои животни, които заприличват на почвата, дето се навъртат. Под тоя закон още по можеше да се подведе Карловица, която притежаваше пълнотата и флегмата на почтените птици, що бяха спасили някога Рим от галите, от които тя всеки пазарен ден влачеше дома на гърба на хамалина до десетина, и цялата неделя се занимаваше с унищожението им.
— Карло, един селянин иска да влезе при тебе — каза съпругата му.
— Защо му трябвам? — попита нетърпеливо докторът.
— Щял да ти показва нещо.
— Пак някои шарени камъчета? Тия селяни ще ме уморят с усърдието си. Антонио, кажи му да дойде друг път, сега отивам на екзамена — каза професорът, като стана и се заоблича набързо.
В тоя миг селачът се вмъкна гологлав в кабинета, без да Дочака отговора, сгъна ръце смирено и се поклони.
— Добро утро ви!
Лицето на професора се намръщи, но той се пресили да бъде ласкав.
— Добро утро, чичо, какво желаете?
— Донесох ви една работа тука — каза селачът, като разгърна пазвата си, из която се видяха голи рунтави гърди, опалени от слънцето. Той извади оттам един едър възел.
— Камъчета ли? — попита професорът с кисела усмивка.
— Камъчета го речи, сгурия го речи, каквото щеш — отговори селачът и се мъчеше да развърже кърпата.
— Ти си от тъдява?
— От Дремиградско ида: нарочно за ваша милост — отговори селачът със зъбите, с които сега дърпаше възела.
Професорът се приближи с любопитство.
В същия миг кърпата се отвърза и селачът предпазливо сложи някакви буци на стола.
— Виж какво е, дали си струва труда.
Още из първо поглеждане професорът остана захласнат: пред него стоеше златна руда! Той не можеше да проговори от вълнение. Очите му светнаха необикновено и изпитите му бузи нервно заиграха.