— Тия буци аз сам ги копах с ръката си из земната утроба… Вие сте страшен клеветник! — викаше Карло настръхнал.
Той виждаше, че всичките му златни сънища и надежди тоя груб началник идеше сега да ги осуети.
— Тая златна руда, господин професоре, е открадната от областния музей и аз имам телеграфическа заповед да я прибера от вас и да я проводя в Пловдив като веществено доказателство за едно престъпление.
Карло се опули прехласнат.
— Четете сами!
И началникът му подаде телеграмата.
— Това е безобразна лъжа! — извика Карло презрително.
Началникът беше издигнал една буца и се взираше в нея.
— А буцата лъже ли? — каза началникът, като му показа на нея осталия крайчец от парченце хартийка, която е била залепена там — очевидно бележка с упоменание отечеството на златната руда.
На професора лицето съвсем побеля!…
……………………………………………………………………………………………………………………………
След малко Карло тръгваше на път с чанта, изпразнена от златните буци, и с душа, изпразнена от златни надежди.
Действително професорът беше жертва на една жестока подигравка. Някой си турчин чиновник крадеше антики, монети и златна руда от цариградския музей, които му се купуваха за нищожна цена в Пловдив и обогатяваха начинающия се областен музей. Един разсилен при това учреждение направи като турчина: открадна буците. Па заедно с един хитър селянин ги заровили изкусно на няколко места на планината при Луда Камчия, с цел да оскубят доверчивия професор, комуто слабостта към колекции знаеха. Както видяхме, селянинът, който си даде лъжливо име, изигра превъзходно ролята си.
Но вчера случайно биде забележено липсването на буците из областния музей, разсилният се улови и изповяда всичко. Телеграмата пък на Карла не оставаше никакво съмнение в истинността на това признание, както и в пълния успех на интригата.
Доктор Карло пролежа два месеца болен.
В това време Антония изфърли из прозореца всичките му геологически съкровища.
Но доктор Карло беше вече член на едно първостепенно учено общество в Европа.
1888