— Тая овца още се не сеща — продума си докторът, па отговори: — Aurum brutum, господин Иване!
— Какво ще рече това: урум бурум!
— Metalum nobile2 — поясни докторът.
— Ха, разбрах… Но ти като че не гълчиш по български?
Докторът бръкна в пазвата си, извади и даде три лири на водача си.
— На, ти си честен человек.
Селячът прие парите с поклон и благодарения.
Докторът се ухили. — Аз бях чувал, че българските селяни са хитри: тоя е цял идиот…
— Бай Иване, едно ново условие да направим! — обърна се той към водача си.
— Както заповядаш, господине.
— Слушай, за тия буци никому няма да обаждаш, нито да показваш това място — до три дни.
— Няма да кажа гък!
— Тия три деня ще стоиш при мене.
Тук на бай Иван не стана добре. Призракът на ново пленение не му се усмихваше. Той заправи окръшки.
— За всеки ден ще ти плащам по лира!
Тия думи из един мах обезоръжиха водача. Върнаха се на хана, дето ги чакаше файтонът им. Обяд беше минал вече. Докторът извади из пътната си чанта една уварена от Антония кокошка, увита в немски вестник, и покани бай Ивана да обядват. За всичко той се разпореждаше, той говореше с ханджията и с водача си и отговаряше на въпросите на някои селяни, отправени към другаря му. Бай Иван влезна добросъвестно в ролята си на олимпийско божество. Той приемаше с пълно достойнство внимателните услуги на разшетания учен човек. Селяните там и същият ханджия се дивяха.
III
Слънцето преваляше на запад. Файтонът се търкаляше по широкото голо и безлюдно поле. Доктор Карло отиваше в Дремиград, най-близкия град, отдето щеше да прати няколко депеши по откритието си в Пловдив и за Европа. Там щяха и да преспят, а заранта да тръгнат назад. Слънцето прежуряше. Пожълтялата безлесна равнина изглеждаше на изгоряла степ. Тя на север опираше в синкавите балкански бърда, по-разлати и по-ниски, колкото наближаваха Черно море. Пладнешката жега беше нестърпима: огнените лучи горяха гърбовете на пътниците, засипани от прах, който на облаци се дигаше след колата. Пред тях вървеше един друг файтон с един пътник само. Когато спряха на едно друго ханче — последната станция до Дремиград, те завариха и него, че пиеше кафе под сянката на стряхата. Той беше момък на трийсет години и по облекло, и по вид личеше да е столичен жител. Но доктор Карло го не познаваше. Докторът не познаваше почти никого освен Антония и колегите си, и то не всичките. Той нехаеше за нищо, което стоеше вън от областта на геологията и минералогията. Политическият строй и законите на страната, борбите на партиите, изборите, които вълнуваха и децата, за него бяха нещо не от мира сего. Никой по-добре от него не знаеше И. Румелия и никой по-малко. Тя беше за него пълен месец, на който познаваше и именуваше всичките грапавини, долини и върхове, от едната страна, а оттатъшната — остаяше в „мрак кромешний“. Той можеше изведнъж да ти обади кое камъче от колекциите му от кой тракийски връх е дигнато, а още не знаеше името на главния администратор в града, дето беше гимназията. Това простително невежество на учен човек често му донасяше неприятни изненади…
При всичко че особено сега той избягваше всякакви срещи с познати и непознати лица, но силна потребност да излее част от вълненията си накара професорът да завърже разговор с непознатия момък. Той го поздрави, седна и каза небрежно:
— Африкански горещини, господине!
— Пече страшно, трябва да вали — отговори пътникът, като си правеше хлад с кърпата.
— Право, тия облаци на дъжд сочат; ние като овчари, познаваме… — обади се бай Иван, който, по наставленията на професора, всякога седеше между лакътя му и стена.
Професорът го побутна неволно с лакътя си.
Непознатият момък забележи странните отношения между тия двама другари.
— Господин професоре, негова милост водил ви е някъде по вашите научни изследвания?
Докторът погледна внушително бай Ивана и отговори с равнодушен уж вид:
— Да… да… Ах, каква прекрасна земя имате, господине мой. Това е един извор неизчерпаем за науката, за изкуствата, за всемирния прогрес. Вашата земя, господине мой, притежава безценни дарове от природата, които за жалост остаят зарити без полза. Но настая часът, мисля, когато лучезарният поглед на науката ще я зондира… Вам ви трябват само хора образовани, специалисти по естествознанието, и главно, господине мой, честно предани на благото ви… Моят живот е всецяло посветен за щастието на тоя трудолюбив и прекрасен народ български. Каква благословена земя! Просто рай!
Докторът се разпаляше от собствените си думи. Макар общи и пълни с риторическа мъгливост, нему му поолекна. Те бяха излишък от душевния му прилив. Момъкът го гледаше зачудено и отдаваше тия прекалени фалби на България повече на възторжения ум на един учен, залибен в предмета си, а донейде си и на подобострастния характер на някои чужденци.