Гаджето с моравата коса изпразни чашата с уиски на един дъх и тъкмо се канеше да си изпроси още едно — проститутките там не си пилеят времето, — чух зад гърба си глас:
— Кора, Франк те вика.
Кора се намръщи и надникна зад рамото ми. После направи познатата вече неопределена физиономия и каза:.
— Добре, Кюпи. Ще правиш ли компания на това приятелче, докато се върна? — изломоти тя и изчезна.
Кюпи се шмугна до мен. Беше нисичка набита девойка, може би на осемнайсет години, но нито ден повече. Съвсем дете. Имаше къса къдрава кестенява коса и момчешко лице с лукави, нахални очи.
Поръчах и на нея уиски, а за мен взех още една бира.
— Какво ти се върти в главата? — попитах я.
— Уф! — изпъшка тя и ми се усмихна хлапашки. — Цели галони от това.
— А нещо друго?
Знаех, че тази смяна на момичетата не беше случайна.
— Чух, че си искал да видиш един от моите приятели — подхвърли Кюпи.
— Може и така да е. Кои са твоите приятели?
— Ами единият се казва Ед Боуханън. Познаваш ли го?
— Не… засега.
— Но го търсиш?
— Ъхъ.
— За какво ти е? Може да го видя и да му кажа.
— Карай да върви, не е толкова важно — хвърлих въдицата аз. — Този твой Ед го дава много тежкарски. Обаче не на мен ми се пече яйце отзад. Да те черпя ли още едно, че ще си ходя?
Тя скочи.
— Чакай малко. Ще видя дали не мога да го намеря още сега. Как се казваш?
— И Паркър да ме наречеш, няма да сбъркаш. Името, което използвах в номера с Райън, първо кацна на езика ми.
— Стой тук — нареди ми тя вече на път към задния изход. — Сигурно ще го открия.
— Направо ми четеш мислите — промърморих.
Минаха десетина минути и ето че през главния вход влезе мъж, който се насочи право към моята маса. Беше рус англичанин, към четирийсетте, с всички белези на някогашен джентълмен, отдал се на разгулен живот. Все още не бе стигнал дъното, ала вървеше натам и това се виждаше по безизразния му поглед, торбичките под сините очи, бръчките около отпусната му уста и посивелия цвят на кожата. Не бе изгубил привлекателния си външен вид — поне това му беше останало от предишния блясък.
Той седна точно срещу мен.
— Търсил си ме.
— Ти ли си Ед Боуханън?
Той кимна утвърдително.
— Хамоча го прибраха преди няколко дни — рекох му. — Сигурно вече пътува към големия кафез в Канзас. Предаде ми по човек да ти го съобщя. Разбрал, че имам път насам.
Той смръщи лице с очи, забити в масата. После ме погледна изпитателно.
— Каза ли ти нещо друго?
— Него не съм го виждал. Предал е това от пандиза по човек. Нищо повече не знам.
— Ще поостанеш ли тук?
— Да, два-три дни — отвърнах. — Имам да свърша една работа.
Той се усмихна и ми протегна ръка.
— Благодаря за съобщението, Паркър. Ако се разходиш с мен, ще те почерпя нещо хубаво.
Нямах нищо против. Излязохме от „Златната подкова“, свихме по една от преките и накрая стигнахме до кирпичена къща, след която започваше пустинята. В предната стая той ми посочи стол и се вмъкна в съседното помещение.
— Какво предпочиташ? — провикна се домакинът през вратата. — Имам ракия, джин, скоч…
— Това последното ми действа най-добре — прекъснах списъка на питиетата.
Той домъкна бутилка „Блек енд Уайт“, сифон и чаши и седнахме да се наливаме. Пиехме и говорехме, пиехме и говорехме и всеки се преструваше на по-пиян, отколкото е, докато не след дълго и двамата се гипсирахме здраво.
Беше си чисто надпиване. Той се опитваше да ме натаралянка така, че да си кажа всичко. Същото правех и аз. Но и двамата засякохме.
— Наеш ли — зафъфли той по едно време, когато вече се стъмваше, — аш шъм голям щкапаняк. Имам шъпруга — най-готината жена на швета. Ишка да шъ върна при нея, нали рашбираш? Обаче аш дремя тук, друшам шъ с дрога, а можех да шъм ехеей! Аршитект шъм, знайш, и то какъв. Обаче на — накишнах шъ ш тези хора тук. И май не мога да шъ ижмъкна. Но шъ го направя, беж майтап. Шъ съ върна аш при мойта женичка, най-готината на швета. Шъ зарежа и лула, и всишко. Я мъ виш. Приличам ли ти на перко? Има ши хаш! Лекувам шъ, затуй. Шъ ти покажа ей шега — дръпвам ши малко и пошле край.
Той се надигна тромаво от стола, затътри се към другата стая и след малко излезе оттам със сложно устройство за пушене на опиум — цялото от сребро и абанос — върху сребърен поднос. Сложи го на масата и ми подаде лулата.
— Шъ си шмръкна малко, Паркър.
Рекох му, че ще си остана на скоч.
— Цапни му едно кокаинче, ако ишкаш — предложи ми той.
Отказах и той се просна на пода до масата, сви си една доза и така продължихме — той си пафкаше дрогата, аз се наказвах с уиски, залъгвахме се с празни приказки, опитвайки се да научим нещо повече един за ДРУГ.