— Валюша иска да изпееш нещо.
— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.
— Валюша каза — на руски.
— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?
— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.
Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.
Сърдито мърморене и глас отгоре:
— Валюша рече — някоя песен.
Певецът пребледнява и подкарва:
Гласът отгоре:
— Валюша каза — добре е.
Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.
— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!
Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.
— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.
Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.
Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.
И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:
— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.
— А пък аз…
С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.
Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.
И отново шепот:
— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!
Пак заспивам.
Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.
— Е — вика ми, — не искаш да вървиш в мините.
Аз мълча.
— Ами в совхоз? В топъл совхоз, дяволите да те вземат, да отидеш доброволно?
— Не.
— А на крайпътен обект? Да правиш метли. Метли да правиш, помисли си добре.
— Знаеме ги тия — казвам му, — днес правиш метли, а утре хващай количката.
— Тогава какво искаш?
— Да ме вземат в болница. Болен съм.
Нарядчикът си записва нещо и си отива. След три дни в Малката зона идва фелдшер и ме извиква, слага ми термометър, оглежда язвите от циреите по гърба ми, маже ме с нещо.