Седях там без да кажа нищо, но почувствах голямо облекчение, че още някой мислеше същото като мен просто мъничко доказателство, че не съм луд.
— Разбира се — продължи Доби — това все някога трябваше да се случи. Беше почти неизбежно, рано или късно, някой чужд разум да ни издири. И знаейки това, размишлявахме за чудовища и чудовищности, но очакванията ни за нивото на ужас не се оправдаха…
— В момента няма причина да се страхуваме от буболечките — казах бързо аз. — Всъщност, те могат да ни станат полезен съюзник. Дори вече ни сътрудничат. Изглежда сключват с нас някакъв вид сделка. Ние им предоставяме място за живеене, а те на свой ред…
— Имаш грешка, Рандъл — предупреди ме сериозно Доби. Тези същества са извънземни. Нито за миг не си въобразявай, че може да имат обща цел или една единствена обща концепция с човешката раса. Техният начин на живот, какъвто и да е той, ни е съвсем чужд. Чужд трябва да е мирогледът им. Паякът е кръвен брат с теб в сравнение с тях.
— Но ние имаме мравки и оси, а те унищожават тези насекоми.
— Може да ги унищожават, но съм сигурен, че това не е част от усилията да ни сътрудничат. Не е имало опит от тяхна страна да отрупат с ласкателства човека, в чието жилище се е случило да намерят подслон, да установят свой лагер или да създадат предмостие. Което и да е от тези неща. Много се съмнявам дали изобщо усещат съществуването ти, освен като някое тайнствено или по-скоро, призрачно чудовище, което засега не ги безпокои. Разбира се, те са убили твоите насекоми, но, това не е нищо повече от действие на обичайното за тяхното съществуване равнище. Насекомите може би са били на пътя им или са разпознали в тях някаква потенциална заплаха или пречка.
— Но дори да е така, можем да ги използваме — отвърнах нетърпеливо аз — да водят борба с нашите насекоми-вредители или носители на заразни болести.
— Дали ще можем? — попита Доби. — Какво те кара да мислиш така? А те няма да убиват само насекомите-вредители, а по-скоро всички насекоми. В такъв случай би ли лишил нашия растителен свят от насекомите, които го опрашват, за да споменем само един от хилядите примери?
— Вероятно си прав — отвърнах аз, — но не можеш да ми казваш, че трябва да се страхуваме от буболечки, дори да са кристални. Даже да се превърнат в заплаха, ще намерим начин да се справим с тях.
— Седях тук и мислих по този въпрос — каза Доби — и ми хрумна, че може би в този случай си имаме работа със социална концепция, с каквато никога не сме се сблъсквали на Земята. Убеден съм, че тези пришълци непременно действат на принципа на колективния разум. Ние нямаме пред себе си само една от тях или общия им брой, а съвкупността от тях като едно цяло, като единен разум с общо изразена цел и изпълнение.
— Ако наистина мислиш, че са опасни, какво тогава предлагаш да направим?
— Все още имам наковалнята и чука си.
— Не се шегувай с мен, Доби.
— Прав си — каза Доби. — Работата не е за шега, нито за наковалня и чук. Най-доброто ми предложение е района да бъде евакуиран и да бъде пусната атомна бомба.
Били дойде по пътя, плачейки.
— Татко! — викаше той. — Татко!
— Чакай, спри се — казах аз, сграбчвайки го за ръката. — Какво е станало?
— Разпарят мебелите ни — извика Били — и после ги изхвърлят през вратата!
— Хайде сега, почакай малко. Сигурен ли си?
— Видях ги да го правят — продължи Били. — Боже, как ще се ядоса мама!
Не чаках да чуя нищо повече. По възможно най-бързия начин се отправих към къщата. Били ме следваше по петите, а Доби с щръкнали бели бакенбарди пъхтеше най-отзад.
Вратата на кухнята зееше отворена, сякаш някой я беше подпрял, а навън пред стълбите лежеше купчина разнищена тъкан и части от разчленени кресла.
С един скок изкачих стъпалата и се отправих към вратата. Тъкмо когато достигнах входа видях към мене да лети голям предмет и се дръпнах настрана. През вратата профуча изкормено седалище без крака и се приземи върху купчината отпадъци. Имаше уродлива прилика с първоначалния си вид.
Междувременно бях силно разгневен. Спуснах се към купчината и сграбчих един крак от кресло. Стиснах го здраво и се втурнах през вратата, пресичайки кухнята в посока към всекидневната. Държах крака от креслото готов за удар и ако имаше някой вътре, щях да го ударя.
Но там нямаше никой никой, който бих могъл да видя.
Хладилникът отново беше в средата на стаята, а навсякъде около него имаше натрупани купчини кухненски съдове. Оплетените пружини от седалището бяха неустойчиво облегнати на него, а пръснати навсякъде по килима имаше нитове, болтове, гайки, пирони и жици с различна дължина.