— За работна хипотеза, ако аз разследвах случая, са достатъчни — отвърна търпеливо Улф.
— Там е работата. Вие го разследвате. Вие пуснахте тази обява.
Улф поклати бавно глава, за да подчертае, че се въздържа само от любезност.
— Признавам, че съм способен да разигравам фарсове — че при случай съм ви заблуждавал и подвеждал, но знаете, че избягвам да си служа с груби лъжи. Ще заявя, че фактите, които ви изложихме по този въпрос, са верни и пълни. Нямам клиент, свързан по какъвто и да е начин със случая, не съм ангажиран по него и нямам такова намерение. Наистина, съгласен съм, че…
Звъненето на телефона го прекъсна. Вдигнах слушалката на моето бюро.
— Офисът на Ниро Улф, Арчи Гудуин на телефона.
— Може ли да говоря с мистър Улф? — Гласът беше тих, нервен и женски.
— Ще проверя дали е тук. Вашето име?
— Той не ме познава. Искам да се срещна с него… става въпрос за днешната обява в „Таймс“. Искам да взема час при него.
Запазих безгрижния си тон.
— Аз записвам часовете му. Бихте ли ми казали името си?
— Предпочитам… когато дойда. Може ли да дойда в дванайсет?
— Почакайте на телефона една минута. — Погледнах календара на бюрото си, като обърнах на страницата за другата седмица. — Да, може, но бъдете точен. Знаете ли адреса?
Тя отговори, че го знае. Затворих телефона и се обърнах да докладвам на Улф:
— Някакъв тип вероятно иска да разгледа орхидеите. Ще процедирам както обикновено.
Улф се обърна пак към Креймър:
— Разбира се, съгласен съм с вас — доказателствата, че момчето и Матю Бърч са убити с една и съща кола са съществено усложнение, но всъщност това би трябвало да ви улесни. Въпреки, че номерата са безполезни, вие със сигурност може да намерите собственика на колата.
Лицето на Креймър отново придоби леденото изражение, с което беше влязъл.
— Никога не ми е минавало през ум, че си служите с груби лъжи. Никога не съм ви виждал да се държите грубо. — Той се изправи. В присъствието на Улф винаги се старае да става, като използва само мускулите на краката, защото Улф си помага с ръце. — Не, не и грубо — добави той, обърна се и си излезе. Отидох до коридора да проверя, че е затворил вратата след себе си и после се върнах на бюрото си.
— Писмото до мистър Джордън — нареди Улф.
— Да, сър. — Взех бележника си. — Първо обаче продължавам да твърдя, че шансът да получим отговор на обявата беше едно на един милион, но този път имахме късмет. Обади се някаква жена. Не си каза името и не исках да я насилвам, поради присъстващите. Дадох й час за днес в дванайсет.
— При кого?
— При вас.
Той сви устни и после ги отпусна.
— Арчи! Това е непоносимо!
— Много добре съзнавам. Но имайки предвид, че Креймър не се държа любезно, помислих си, че ще е задоволително да си побъбрите с нея, преди да му позвъните да я прибере. — Погледнах часовника на стената. — Тя ще е тук след двайсет минути — ако изобщо дойде.
Улф изръмжа:
— „Уважаеми мистър Джордън…“
4
Тя дойде. Червеното кожено кресло й отиваше много повече, отколкото на инспектор Креймър или, ако трябва да правя сравнение, отколкото на повечето от хилядите посетители, които съм виждал в него. Нямаше съмнение обаче, че е нервна. На вратата, след като отворих и я поканих, си помислих, че ще се обърне и ще побегне, а и тя си помисли същото, но накрая се насили да прекрачи прага и се остави да я заведа в офиса.
Драскотината на лявата буза, която стигаше до ъгълчето на устните й, беше лека, но все пак забележима върху гладката, хубава кожа и нямаше нищо чудно, че Пит, който я беше видял отблизо, е останал поразен от обиците-паяци. Вътрешно се съгласих с него, че са златни — бяха не по-малко забележими от драскотината. Въпреки нея, обиците и видимата нервност, червеното кожено кресло й отиваше. Беше горе-долу моя възраст, което не е идеално, но нямам нищо против зрелостта, стига да не е прекалена.
Улф я попита, не много нелюбезно, с какво може да й услужи, а тя отвори чантата си и извади две листчета хартия. Чантата беше от мек зелен велур, също като сакото, което носеше върху тъмнозелената вълнена рокля и предизвикателно наклонената барета. Не бях виждал по-страхотно съчетание.
— Това е изрезка с обявата ви — каза тя и върна едното листче в чантата си. — Другото е чек на ваше име за петстотин долара.
— Може ли да погледна?
— Не искам… не още. На него пише името ми.
— Мина ми през ум това.
Искам да ви питам някои неща, преди да ви кажа името си.
— Какви неща?
— Ами аз… за онова момче. Момчето, което помолих да повика полиция. — Гласът й би звучал съвсем нелошо, всъщност би ми харесал, ако не беше толкова напрегнат. Ставаше все по-нервна, вместо да се успокои. — Искам да го видя. Ще ми уредите ли среща? Или ако може, само ми дайте името и адреса. Струва ми се, петстотинте долара ще стигнат за това. Знам, че струвате скъпо. Или по-скоро искам… Но първо ми кажете за момчето.