— За двайсет минути.
— Оформи текста като декларация, която ще подпишем двамата. В три екземпляра. Сложи днешна дата, дванайсет часа. Ще занесеш оригинала на мистър Креймър незабавно.
— Тогава половин час. Щом като ще е писмена декларация, искам да я направя по-внимателно.
— Много добре.
Надвиших предвижданото време с не повече от пет минути. Събра се на три страници, като Улф изчиташе всяка страница, щом я свършех. Не направи поправки, нямаше дори забележки, което беше още по-силно доказателство за душевното му състояние, отколкото отказът му да диктува. Двамата се подписахме и сложих декларацията в плик.
— Креймър няма да е там — казах аз. — Нито Стъбинс. Сега имат много работа.
Улф отвърна, че е все едно на кого ще я дам.
В Десето полицейско управление на Западна двайсета улица, където е и Отдел „Убийства“ — Западен Манхатън, не съм съвсем неизвестен, но този ден стигнах до втория етаж без да срещна никакви познати. Насочих се към един полицай, с когото бяхме в относително добри отношения. Излязох прав — Креймър и Стъбинс ги нямаше. Лейтенант Роуклиф беше поел командването и полицаят му позвъни, че съм дошъл да се видя с него.
Ако двайсет души, сред които и Роуклиф, умираме от глад на пустинен остров и се наложи да изберем кого да заколим и изпечем, няма да гласувам за Роуклиф, защото знам, че не бих могъл да го преглътна — при това моето мнение за него е добро в сравнение с неговото за мен. Така че не се изненадах, когато вместо да ме приеме, той излезе, приближи се бързо към мен и грубо изкрещя:
— Какво искаш? Извадих плика от джоба си.
— Това не е молбата ми за постъпване на работа в полицията, само и само да мога да служа под твое командване.
— Де да беше! — каза Роуклиф — типично в негов стил.
— Нито е призовка…
Той дръпна плика от ръката ми, извади съдържанието му, погледна заглавието и обърна на трета страница да види подписите.
— Декларация от вас двамата с Улф. Не се и съмнявам, че е шедьовър. Искаш ли разписка?
— Не непременно. Ако желаеш, ще ти я прочета.
— Желая единствено да ти видя гърба.
Той обаче не изчака да се сбъдне желанието му, обърна се и се прибра. Преди да си тръгна, казах на дежурния полицай:
— Много те моля отбележи, че предадох плика на този дивак в един часа и шест минути.
Вкъщи Улф тъкмо беше седнал да обядва и аз се присъединих към операцията по унищожаването на омлета с аншоа. Той не позволява да се говори за работа на масата и прекъсванията са изключени, така че това, което се случи след малко, беше още едно доказателство за душевното му състояние. Телефонът звънна, докато се занимаваше с тортата със смокини и череши. Отидох до офиса, върнах се и съобщих:
— Обажда се лице на име Денис Хорън. Сигурно си спомняте…
— Да, какво иска?
— Да говори с вас.
— Ще му позвъним след десет минути.
— Щял да бъде в движение и няма да го открием. Улф дори не каза обичайното си „по дяволите“.
Не се затича, но все пак отиде. Последвах го и вдигнах телефона на бюрото си, преди той да стигне до неговия. Седна и взе слушалката.
— Ниро Улф е на телефона.
— Казвам се Денис Хорън, мистър Улф. Адвокат съм. Случи се ужасна трагедия. Мисис Денис Фром е мъртва. Прегазена от кола.
— Така ли? Кога?
— Намерили са тялото в пет часа сутринта. — Гласът му беше тънък тенор, в който се промъкваше писклива нотка, но може би това се дължеше на шока от трагедията. — Аз й бях приятел и уреждах някои нейни работи. Обаждам се във връзка с чека за десет хиляди долара, който ви е дала вчера. Внесохте ли го?
— Не.
— Това е добре. Тъй като тя е мъртва, в банката, разбира се, няма да го приемат. На домашния й адрес ли желаете да го изпратите или бихте предпочели на мен?
— Нито едно от двете. Ще го внеса в банката.
— Но няма да го приемат! Неизплатени чекове, подписани от лице, което е починало, не се…
— Знам. Чекът е подпечатан. Подпечатаха го в нейната банка вчера следобед.
— О-о! — Последва доста дълга пауза. — Но тъй като тя е мъртва и не може да се възползва от услугите ви — тъй като не сте в състояние да направите нищо за нея, не разбирам как може да претендирате… искам да кажа, не смятате ли, че е коректно и етично да върнете чека?
— Вие не сте ми наставник по коректност и етика.
— Не съм споменал такова нещо. Но без всякакви лоши чувства и без да искам да ви ощетя, питам ви как може при тези обстоятелства да оправдаете задържането на парите?
— Като ги спечеля.
— Възнамерявате да ги спечелите?
— Да.
— Как?
— Това е моя работа. Ако сте упълномощен да уреждате наследството на мисис Фром, готов съм да обсъдя въпроса с вас, но не сега по телефона. Приемам в офиса си от момента до четири часа, от шест до седем и вечер от девет до полунощ.