— Тъй като Анджела Райт, изпълнителният секретар на АСАДИП, е присъствала на вечерята снощи, вероятно сега няма да можем да стигнем до нея.
— Не и ако човек е бежанец.
— О-о! — Улф помисли малко. — Да, може да опиташ това.
— Дори да е много заета с полицията и тъй нататък, все пак ще има две-три стенографки и някой на телефоните. А аз ще имам нужда от много състрадание.
— Много добре — кимна Улф. — Почни сутринта. Вземи двеста долара, но не забравяй, че един бежанец не трябва да бъде разточителен. Какво имаш предвид за обиците.
— Не мога да свърша и двете неща едновременно.
— Да, но какво смяташ да предприемеш?
— Аз доста обикалям и си отварям очите, но досега не съм срещал обици във форма на паяци — нито на някоя жена, нито на витрина. Споменахте, че според Пит са били големи златни паяци с разперени крака. Хората биха ги забелязали. Ако ги е носила преди вторник или след това, полицията вече го е установила или скоро ще го установи и сигурно сте прав — за нас е безнадеждно. Но има възможност да не ги е носила, а и дали са същите, с които е била вчера мисис Фром? Може би ще е полезно да потърсим магазин, където някога са се продавали такива обици. Ченгетата са много заети с другата страна на разследването и може би още не са се захванали с това. Греша ли?
— Не. Ти рядко грешиш. Ако ние първи намерим тази жена…
— Аз ще се заема това — каза Ори. — И аз никога не съм виждал такива обици. Колко са били големи?
— Онези, които мисис Фром носеше вчера, бяха колкото нокът — като се смята по диаметъра на разперените крака. Арчи?
— Според мен, малко по-големи — отвърнах аз.
— Златни ли бяха?
— Не знам.
— Арчи?
— Предполагам, да, но не мога да се закълна.
— Добра изработка?
— Да.
— Добре, аз ще се заема с това. Улф го погледна намръщено.
— Може и да успееш за един месец.
— Не и по начина, който ще използвам, мистър Улф. Веднъж направих услуга на един човек, който е продавач в бижутерийния магазин „Буде“ — ще започна от него. Така още утре ще съм на работа, въпреки че е неделя — знам къде живее. Може би пропуснах — известно ли е дали обиците, които мисис Фром с носила вчера, са същите като на жената от колата във вторник?
— Не.
— Значи възможно е да са два различни чифта?
— Да.
— Добре. Разбрах. Който ги носи последен изгаря.
— Ще е нужно ли да платиш на приятеля си — на продавача от „Буде“?
— Не. Дължи ми услуга.
— Тогава вземи сто долара. Ако откриеш нещо, което изглежда обещаващо, избягвай всякакви намеци, че полицията може да е признателна за такива сведения. Възможно е пие самите да пожелаем да се възползваме от нейната признателност. Позвъни ми при най-слабия признак за някаква следа. — Улф премина към Дъркин. — Фред, откъде ще почнеш?
Едрото широко лице на Фред порозовя. Почти двайсет години той често изпълнява поръчки за Улф, но да се консултират с него за стратегия на най-високо ниво беше нещо ново. Стисна зъби, преглътна и каза с много по-висок глас, отколкото беше необходимо: От онези обици. Ори вече се зае с обиците.
— Чух, но вижте стотици хора трябва да са я виждали с тях. Портиери, прислужници, келнери…
— Не! — отсече Улф. — В тази област полицията има такова предимство, че никога няма да я догоним. Вече обясних това. При нашата оскъдна жива сила трябва да се помъчим да намерим някаква нова следа. Някой има ли предложения за Фред?
Те се спогледаха. Никой не се обади. Улф кимна.
— Наистина е трудно. Един начин да не душим по петите на полицията и да не гълтаме праха след тях е да се сетим за нещо, което не им е дошло на ум и да го разследваме. Нека опитаме. Да кажем, че във вторник следобед, когато колата спира на ъгъла и жената казва на момчето да повика полиция, мъжът до нея е Матю Бърч.
Сол се намръщи:
— Не ми е ясно, мистър Улф.
— Добре! В такъв случай вероятно и полицията не се е сетила за такава възможност. Признавам, че е много слабо вероятно, но по-късно вечерта Бърч е прегазен и убит със същата кола, на място и по начин, сочещи, че е закаран дотам с нея. Следователно, щом като е бил в колата късно вечерта, защо да не допуснем, че е бил в нея и по-рано същата вечер. Спирам се на тази хипотеза.
Сол продължаваше да се мръщи.
— Но така, както са нещата, не се ли предполага, че човекът, който е прегазил момчето в сряда, е същият, който е бил с жената във вторник, защото е знаел, че момчето може да го разпознае, а и в сряда Бърч вече е бил мъртъв?