— Така е. Точно за това искам да поговорим, но само между нас двамата.
— Не разбирам.
— Скоро ще разберете. — Наведох се към нея и понижих глас: — Вижте, присъствах на разговора между мисис Фром и мистър Улф. През цялото време. Имам изключително добра памет. Бих могъл да го възпроизведа дума по дума, или почти дословно.
— Е?
— Е, според мен ще ви е интересно да го чуете. Имам причини да мисля, че ще ви е много интересно. Може би смятате, че рискувам, но от дълги години съм близък помощник на мистър Улф, свършил съм му доста работа и съм се погрижил да спечеля доверието му. Ако му позвъните след като си тръгна или отидете да се срещнете с него и му съобщите какво съм ви казал, той ще сметне, че му пробутвате някакъв номер. А когато ме попита и му кажа, че сте долен лъжец, ще повярва на мен. Така че не се тревожете за риска, който поемам. Ще ви предам целия разговор срещу пет хиляди долара в брой.
Тя промълви: „О-о!“ или може би „Ъ-ъ!“ — все едно, беше някакво възклицание. После само ме гледаше смаяно.
— Естествено — продължих аз, — не искам да извадите тази сума от чантата си, така че може и следобед, но трябва да ми платите в аванс.
— Това е невероятно! — възкликна тя. — Защо по дяволите бих ви дала и пет цента за този разговор? Да не говорим за пет хиляди долара. Защо?
Поклатих глава.
— Не мога да ви кажа предварително. След като ми платите и ви предам разговора, сама ще прецените дали си струва парите. Не давам гаранция, че ще останете доволна, но щях да съм пълен глупак да дойда с подобно предложение, ако разполагам само с пликче пуканки.
Тя свали очи от мен. Отвори чекмеджето, извади пакет цигари, взе една, потупа с нея по бележника и посегна към запалката. Но не запали цигарата. Пусна я и остави запалката на бюрото.
— Сигурно — каза тя, като пак ме погледна, — трябва да се чувствам обидена или възмутена и вероятно това ще стане, но в момента съм прекалено шокирана. Не предполагах, че сте такъв дребен мошеник. Ако имах толкова пари за хвърляне, щях да ви платя и да ви изслушам. Бих искала да чуя що за лъжи се мъчите да ми продадете. Най-добре си вървете. — Тя стана. — Махнете се оттук!
— Мис Ести, мисля че…
— Вън!
Виждал съм как си тръгват дребните мошеници — както доброволно, така и когато са притеснени — и това става без всякакво достойнство. Не и аз. Взех си шапката от бюрото и си излязох. В коридора Пекъм показа облекчението си, че ще се отърве от побъркания погребален агент без неприятни инциденти, отвори вратата и ме изпрати с лек поклон.
Полицаят пред къщата се канеше да каже нещо, но после се отказа.
В една дрогерия зад ъгъла намерих телефон, обадих се на Улф, дадох му пълен доклад съгласно инструкциите, а после спрях едно такси.
Адресът на вторият ми клиент беше близо до Грамърси Парк. Оказа се стара жилищна сграда от жълти тухли. Имаше портиер с ливрея, просторно фоайе с хубави стари килими и асансьор със силен пристъп на астма. Портиерът се обади по домофона и ме пусна, а асансьорът запъхтя нагоре към осмия етаж. Натиснах звънеца на апартамент 8Б. Отвори ми старши сержант от женски пол, преоблечен като прислужница, която ме покани, взе шапката ми и посочи към вратата в дъното на коридора.
Влязох в голям хол с висок таван, малко претъпкан с мебели, а преобладаващите цветове на пердетата, мебелировката и килимите бяха жълто, виолетово, светлозелено и тъмночервено — поне такова впечатление получаваше човек от един бърз поглед. Към тези цветове се прибави и малко черно — роклята на жената, която тръгна да ме посрещне. Черното отиваше на пепеляворусата коса, събрана на кок, ясните сини очи и бялата, добре поддържана кожа. Не предложи да се ръкуваме, но изражението й не беше враждебно.
— Мисис Хорън? — попитах аз. Тя кимна.
— Съпругът ми ще побеснее, ако разбере, че съм се виждала с вас, но любопитството ми надделя. Разбира се, трябва да съм сигурна — вие ли сте същият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф?
Извадих картичка от портфейла си, подадох й я и тя я обърна към светлината, за да я види по-добре. После отвори широко очи.
— Но аз не съм… „За да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф“? С мен? Защо с мен?
— Защото вие сте мисис Денис Хорън.
— Да, така е, наистина. — Тонът й подсказваше, че досега не й беше хрумнало да погледне нещата откъм тази страна. — Съпругът ми ще побеснее.
Огледах се.
— Дали не може да седнем до прозореца? Работата е доста поверителна.
— Разбира се.
Тя се обърна и тръгна между множеството мебели. Седна до прозореца, а аз преместих един стол достатъчно близо до нея, за да се чувстваме уютно.