— Знаете ли, това е толкова ужасно нещо. Толкова ужасно. Лора Фром беше толкова приятна жена. — Със същият тон и изражение би могла да ми съобщи, че харесва прическата ми. После попита: — Добре ли я познавахте?
— Не. Виждал съм я само веднъж, миналия петък, когато дойде да се консултира с мистър Улф.
— Той е детектив, нали?
— Точно така.
— И вие ли сте детектив?
— Да, работя при мистър Улф.
— Това е страшно интересно. Разбира се, вече идваха двама души и задаваха въпроси — не, трима — а в събота в прокуратурата бяха още повече, но те всъщност бяха обикновени полицаи. Вие сте наистина детектив. Никога не съм си представяла, че един детектив ще бъде толкова… добре облечен. — Тя разтвори елегантно ръце. — Но ето, че пак се разприказвах, както обикновено, а вие искате да поговорите за нещо с мен, нали така?
— Дойдох с това намерение. За казаното от мисис Фром пред мистър Улф.
— В такъв случай първо трябва да ми съобщите какво е то. Не мога да обсъждам нещо, което не знам, нали така?
— Не — съгласих се аз, — но не мога да ви го кажа, преди да разбера доколко искате да го чуете.
— О, много искам!
— Добре. Така и предполагах. Нали разбирате, мисис Хорън, бях в стаята през цялото време, докато мисис Фром и мистър Улф разговаряха и помня всяка дума. Ето защо допуснах, че това ще ви е изключително интересно — не се учудвам, че наистина е така. Лошото е, че не мога да си позволя да задоволя любопитството ви даром. Трябваше да ви обясня — не съм тук като представител на Ниро Улф, това имах предвид, като казах, че е доста поверително. Представлявам само себе си. Ще удовлетворя любопитството ви, ако ми заемете пет хиляди долара, които ще ви върна, когато завали нагоре, вместо надолу.
Единствената й видима реакция беше, че сините очи малко се разшириха.
Това е забавна идея — каза тя, — да завали нагоре, вместо надолу. Имате предвид — от облаците нагоре или от Земята към облаците?
— И двата начина биха ме задоволили.
— На мен повече ми харесва от земята към небето. — Тя помълча. — Какво споменахте за някакви пари на заем? Извинявайте, но се замислих за дъжда, който вали нагоре.
Бях на път да призная поражението си, но все пак продължих борбата. Отказах се от дъжда.
— Ако ми платите пет хиляди долара, ще ви съобщя какво каза мисис Фром на мистър Улф. Авансово в брой.
— Така ли казахте? — попита ме тя пак с широко отворено очи. — Сигурно не съм разбрала.
— Усложних нещата с тази метафора за дъжда. Съжалявам. По-добре да говорим направо.
Тя поклати красивата си глава.
— За мен не е по-добре, мистър Гудуин. Това звучи абсолютно фантастично, освен ако… О, разбирам. Имате предвид, че е казала нещо ужасно за мен! Това никак не ме учудва, но какво ли е било?
— Не съм споменал, че е казала нещо за вас. Просто…
— Разбира се, че е казала! Типично за нея! Какво каза?
— Не. — Бях категоричен. — Може би не се изразих достатъчно ясно. — Вдигнах един пръст. — Първо, вие ми давате парите. — Вдигнах втори пръст. — Второ, аз ви давам фактите. Предлагам ви нещо за продан, това е всичко.
— Това е лошото. — Тя поклати тъжно глава.
— Кое?
— Не говорите сериозно. Ако бяхте предложили да ми кажете срещу двайсет долара, щеше да е друго. Аз, разбира се, страшно искам да науча какво е казала тя — но пет хиляди! Знаете ли какво си мисля, мистър Гудуин?
— Не знам.
— Мисля си, че сте прекалено изискан човек, за да използвате подобна тактика — да предизвикате любопитството ми, само за да ме накарате да говоря. Когато влязохте, за нищо на света не бих допуснала, особено с тези очи. Преценявам хората по очите.
Аз също донякъде преценявам хората по очите и нейните не съответстваха на представлението. Въпреки че не бяха най-проницателните и умни очи, които съм виждал, не бяха и очи на лекомислена жена. Щеше ми се да остана с нея около час и да се опитам да я разгадая, но инструкциите ми бяха да направя предложението най-безцеремонно, да отбележа реакцията и да изчезвам. Освен това исках да обиколя колкото може повече обекти преди началото на погребението. Затова станах да си тръгвам. Тя каза колко съжалява, дори намекна, че би могла да допълни контрапредложението си за двайсет долара с още десет, но аз й дадох да разбере, че съм оскърбен от забележката й за моята тактика и искам да остана сам.
Навън намерих телефонна будка, докладвах на Улф и после взех такси до Четирийсет и втора улица. Лон Коен ме беше предупредил да не се настройвам зле към Асоциацията за подпомагане на бежанци заради елегантния слънчев офис на двайсет и шестия етаж в един от по-новите небостъргачи в централен Манхатън, защото сградата е собственост на мисис Фром и те не плащат наем. Но въпреки това обстановката беше прекалено лъскава за организация, посветила се да помага на нещастните и потиснатите. В блестящата приемна видях с очите си такъв пример. На края на кафявото кожено канапе, прегърбен от умора и отчаяние, облечен със стар сив костюм, който му беше по-голям с две мерки, седеше един типичен екземпляр. Погледнах го крадешком, като се чудех как ли му действа обстановката, но после го погледнах втори път и престанах да се чудя. Беше Сол Панцър. Очите ни се срещнаха, после той наведе глава, а аз се приближих към жената зад бюрото, която имаше дълъг тънък нос и също такава брадичка.