Двигателят ми беше още топъл и нямах трудности. Виждам добре нощем и дори в дъжда можех да им дам цяла пресечка преднина, а тъй като Девето авеню е широко и еднопосочно, можех да остана в моето платно, така че да не попадам в огледалото му. Едва обаче бях успял да изброя всичките си предимства, когато той бързо зави надясно по Четирийсет и седма. Пресякох диагонално под носа на огромен камион и свих след тях. Видях колата пред мен. На Десето авеню червеният светофар го спря и аз намалих скоростта. Когато светна зелено, той зави по Десето авеню, а аз успях да стигна дотам точно навреме, за да видя как потъва в един гараж. Докато мина покрай него, вече се беше скрил. Продължих, свих по Четирийсет и осма, паркирах на метър от пресечката, излязох и прекосих авенюто.
На табелата пишеше: „Гараж Нан“. Беше стара триетажна тухлена постройка — нищо забележително. Приближих се към входа, влязох и се огледах. Светлината беше слаба и Не виждах надалече. Двата горни етажа изобщо не бяха осветени. Единствената ярка светлина идваше от малка стая с два прозореца отдясно на входа. Вътре имаше две бюра и столове, но никакви хора. След като постоях там десетина минути без никой да се появи, реших, че това не ми харесва и няма да е зле да се помъча да разбера защо.
Отидох до ъгъла, пресякох на другия тротоар, върнах се обратно и спрях да погледна входа отсреща. Не се виждаха хора, но естествено сред стълпотворението от коли и автобуси, може би бяха заели позиция няколко взвода. Промъкнах се, минах наляво зад един микробус, застанах и се ослушах. Долових лек шум, а след малко някъде зад мен някой започна да си подсвирква „О, каква прекрасна сутрин“. Свирачът се приближаваше отдясно и аз се преместих към другия край на микробуса. Той завърши мелодията, но продължавах да чувам ясно стъпките му по бетонния под. Движеше се от дясната ми страна — за него лявата, — стигна почти до входа и после чух отваряне и затваряне на врата. Беше влязъл в офиса.
Тръгнах бързо, но тихо покрай стената и после се насочих към задната част през лабиринта от коли. Когато срещнех долепени брони, предпочитах да заобикалям, вместо да рискувам някой незатегнат болт да се откачи под тежестта ми. Насред пътя си набелязах обект — дървени стълби, които водеха нагоре — и се отправих натам, но като стигнах, намерих по-добра цел. Видях, че има и стълби надолу. Оттам се разнасяха гласове. Единият беше на Фред. Приближих се и застанах отгоре, но не можех да доловя думите.
В такава ситуация има само един начин да разузнаете, без да ви видят краката и обувките. Легнах на лявата си страна върху най-долното стъпало, опрях се с дясната на горното, много бавно приближих глава към прозореца и надникнах. Първо не виждах нищо друго, освен коли и части от коли, които се губеха в мрака, но надникнах, при което едва не си изкривих врата и установих, че гласовете идват зад вратата на нещо като импровизирана стаичка. Вратата беше отворена, но хората вътре не можеха да видят стълбите, без да излязат навън.
Изправих се на крака и тръгнах надолу, но не така бързо, както ви го предавам. Единственото, което може да направите, като слизате по дървени стълби, е да вървите открая, да стъпвате внимателно на всяко стъпало и от все сърце да се надявате, че дърводелецът си е свършил добре работата. Стигнах долу. Подът беше бетонен. Безшумно се приближих до първата кола отдясно, минах зад нея, промъкнах се към следващата и продължих нататък. Скрит в сянката, можех да наблюдавам и да чувам всичко, което ставаше вътре. Седяха на гола дървена маса насред стаята. Дребният мъж беше с лице към мен, а Фред — отляво, виждах го в профил. Фред беше поставил ръцете си на масата. Ръцете на дребния мъж също бяха на масата, но в едната държеше пистолет. Зачудих се как е успял да нареди така сцената, тъй като Фред не беше парализиран, но обяснението можеше да почака. Използвайки колата като опора за пистолета, можех да си избера всеки квадратен инч от дребосъка.
Той говореше:
— Не, не съм такъв човек, който ще ти тегли куршума само защото обича да натиска спусъка. Такъв човек все някой ден ще си намери белята. Предпочитам да не застрелвам никого, но както ти казах, Липс Игън мрази да си приказва с хора, които носят пистолети и това е негово право. Ще дойде всеки момент. Защо ти държа тая реч — не си мърдай ръцете! — защото сега ще ти взема пистолета, а ти си як и може да се опиташ да ми попречиш, затова не си въобразявай, че не ме бива да натисна спусъка. Тук в това мазе става идеално стрелбище. Някой ден може и да го направим.