Вместо това Фред разхлаби възела, размота въжето, така че пръстите на лявата обувка се върнаха върху тока на дясната. Игън бавно и внимателно започна да раздвижва коленете си.
— Без художествена гимнастика — казах му аз. — Върти номера.
Той се обърна по хълбок, вдигна слушалката и започна да набира. Сол и аз го наблюдавахме. Навъртя точните цифри — 226 2000. От другата страна се обадиха и той попита:
— Полицията ли е? — После затвори и ми каза: — Копеле гадно, наистина ми даваш да се обадя в полицията!
— Разбира се — отвърнах аз. — Гарантирах ти. Преди да те стимулираме пак, няколко уточнения. Разполагаш с още една възможност да звъннеш на ченгетата и край! Иначе може да ни разиграваш цяла нощ. Второ, може би ще е по-хитро да изпееш всичко сега. Ако смяташ, че бележникът с адресите така или иначе ще стигне в полицията, грешиш. Аз ще го предам на мистър Улф, а той разследва убийство и според мен едва ли би искал да издаде всички тези хора на властите. Неговите възгледи са други. Не обещавам нищо, само ти казвам. Хайде, Фред. Дръж го, Сол.
Този път разменихме краката — сложихме левия върху десния и стегнахме въжето малко повече. Фред взе краищата, а аз се върнах на стола. Реакцията беше по-бърза и по-силна. След десет секунди лицето му се сви от болка. След още десет челото и вратът му плувнаха в пот. Кожата му придоби още по-сив цвят, а очите му се изцъклиха. Вече се канех да кажа на Фред да отпусне малко, когато той изстена:
— Стига.
— По-леко, Фред. Само дръж въжето. Бърч беше ли в рекета?
— Да!
— Кой е шефът?
— Бърч. Махни това въже.
— След малко. По-ефикасно е от клещите. Кой е шефът сега?
— Не знам.
— Глупости. Тогава нека въжето си стои. Видя ли Бърч в една кола с една жена миналия следобед?
— Да, но не беше паркирана пред Дани.
— Стегни мъничко, Фред. А къде беше?
— Караше по Единайсето авеню към Петдесета.
— Тъмносив кадилак с номер от Кънектикът?
— Да.
— Колата на Бърч ли беше?
— За пръв път я виждах. Но Бърч работеше и с една банда крадци на коли, а естествено оня кадилак беше краден. Бърч беше забъркан в най-различен рекет.
— Да, нали е мъртъв, защо не? Коя беше жената с него?
— Не знам. Бях отсреща, не я видях. Махнете въжето! Няма да говоря, докато не го махнете!
Дишането му пак се ускори, а лицето му посивя още повече, затова казах на Фред да му даде почивка. Когато му разсукахме краката, Игън реши да ги свие, после да ги протегне и след това се отказа да ги движи повече.
— Разпозна ли жената? — попитах аз.
— Не.
— Би ли могъл да я идентифицираш?
— Едва ли. Минаха много бързо покрай мен.
— Към колко часа във вторник следобед?
— Около шест и половина. Може би малко по-късно. Приех това на консигнация. Пит Дросос ни бе съобщил, че жената от колата му казала да повика полиция в седем без четвърт. Зададох следващия въпрос почти неохотно от страх, че Игън ще се дисквалифицира, като даде погрешен отговор.
— Кой караше — Бърч ли?
— Не, жената. Това ме учуди. Бърч не е от тези, дето дават на жена да кара.
Бях готов да разцелувам този гнусен тип. Той почти доказа хипотезата на Улф. Изпитах желание да извадя снимките на Джийн Ести, Анджела Райт и Клеър Хорън от плика на Фред и да попитам Игън дали жената в колата прилича на някоя от тях, но се отказах. Той твърдеше, че не би могъл да я идентифицира и очевидно не можеше да понесе повече натоварване.
— На кого снасяш парите? — попитах го аз.
— На Бърч.
— Той е мъртъв. Сега на кого?
— Не знам.
— Май свалихме въжето много рано. Ако Леополд Хайм ти беше платил десетте бона или част от тях, какво щеше да направиш с парите?
— Да ги държа в мен, докато ми се обадят.
— Кой да ти се обади?
— Не знам. Станах.
— Въжето, Фред!
— Почакайте малко — примоли се Игън. — Попита ме откъде съм научил за Леополд Хайм. Получавах сведенията по два начина — направо от Бърч и по телефона. От време на време ми се обаждаше една жена и ми даваше имената.
— Каква жена?
— Не знам. Никога не съм я виждал.
— Откъде знаеше, че не е клопка? Само по гласа й ли?
— Познавах гласа й, но имаше и парола. — Игън стисна устни.
— Повече няма да я използваш — уверих го аз, — така че нека да я чуем!
— „Казал паякът на мухата“.
— Какво?
— Това е паролата. Така получих сведението за Леополд Хайм. Питаш ме на кого ще занеса парите, след като Бърч е мъртъв. Мислех си, че тя ще позвъни да ми каже.
— Защо не ти каза, когато ти позвъни за Хайм?
— Питах я, но отвърна, че ще ми съобщи по-късно.
— Тя как се казва?
— Не знам.
— На кой номер й се обаждаш?
— Никога не съм й се обаждал. Моята връзка беше Бърч. Сега вече не знам как да я намеря.