За да му спестя неудобство, веднага казах:
— Страшно любезно от ваша страна да ми поръчате закуска, мистър Бауън. Не че бях гладен, но знаете старата поговорка: младият организъм има нужда от силна храна. Гласувайте за Бауън!
Той демонстрира сила на характера. Някой по-посредствен човек щеше или да изтръгне подноса от мен, или да вдигне телефона, да съобщи, че един негодник му е откраднал обеда и да поиска да му донесат друг, но той само ме изгледа мръсно, обърна се и излезе. След три минути се върна с друг поднос и го занесе на бюрото си. Не знам от кого го беше конфискувал.
Онова, което искаше, беше да изясним не повече от осемдесет и пет — деветдесет точки по доклада, който Манделбаум току-що му беше връчил.
Така че стана почти три часът, когато пристигнах с ескорт на Сентър Стрийт 240, а докато ме въведат в частния кабинет на полицейския комисар Скинър, вече наближаваше четири. Следващият час беше малко накъсан. Сигурно си мислите, че когато трябва да разговаря с толкова важна личност като мен, Скинър би наредил да го безпокоят единствено в случай на гражданска война, но уви! Между прекъсванията успя да ми зададе няколко съществени въпроса, например дали когато съм отишъл в гаража е валяло и дали от погледите, разменени между Хорън и Игън, е проличало, че се познават отпреди, но ако не отговаряше на някой от четирите телефона на бюрото си, не се обаждаше той самият, не се занимаваше с досадници и не преглеждаше току-що донесените му документи, той предимно се разхождаше напред-назад из стаята, която беше просторна, с висок таван и красива мебелировка.
Към пет часа влезе прокурорът Бауън, придружен от двама свои подчинени с препълнени чанти. Очевидно предстоеше конференция на високо равнище. Може би щях да науча нещо полезно, ако не ме изхвърлеха, затова станах от стола си до бюрото на Скинър, като се стараех да не привличам внимание, и се преместих на по-скромно място до стената. Скинър беше прекалено зает, за да ме забележи, а другите явно помислиха, че ме е оставил за десерт. Те подредиха столовете си около голямото бюро и започнаха. Имам добра памет по рождение и през годините при Ниро Улф съм я тренирал, така че бих могъл да дам подробен и точен доклад на това, което чух през следващия половин час, но нямам такова намерение. За подобна постъпка биха ме изритали следващия път, когато се мъча да присъствам незабелязано на среща между такива големи умове, пък и кой съм аз, че да разрушавам доверието на хората към високопоставени обществени служители.
Случи се обаче нещо, което трябва да предам. Прекъснаха ги точно насред разгорещен спор какво трябва и какво не трябва да се каже на ФБР. Първо иззвъня телефонът, Скинър каза една-две думи, после се отвори вратата и влезе посетител. Беше инспектор Креймър. Той тръгна към бюрото, като ми хвърли бегъл поглед, но умът му беше зает с по-възвишени неща. Обърна се към присъстващите и каза на един дъх:
— Онзи Уитмър, дето мислеше, че може да идентифицира шофьора на колата, с която е убито момчето Дросос! Преди малко е посочил Хорън от полицейската редица. Твърди, че е готов да се закълне.
Те го изгледаха глупаво. Бауън измърмори:
— Дявол да го вземе!
— Е? — попита ядосано Скинър. Креймър се намръщи.
— Не знам. Току-що го научавам. Ако приемем това, всичко пак се обръща с главата надолу. Хорън не би могъл да бъде в колата с тази жена във вторник. Не можем да разбием алибито му за вторник с булдозер, а и все едно, допуснахме, че там е бил Бърч. Тогава защо Хорън ще убива момчето? След като вече му лепнахме рекета, може естествено да поработим и още, но ако го обвиним в убийство, никога няма да изтръгнем нищо от него. Трябва да преглътнем това и да го проучим, но работата става все по-заплетена. Казвам ви, господин комисар, трябва да се приеме закон срещу очевидци.
Скинър все още беше ядосан:
— Мисля, че малко преувеличавате, инспектор Креймър. Очевидците често са изключително полезни, Това може да се окаже шансът, на който всички се надявахме. Седнете и ще го обсъдим.
Креймър дръпна един стол и в същото време телефонът иззвъня. Скинър вдигна слушалката — беше червеният, първият отляво — размени няколко думи и погледна към Креймър.
— Търся ви Ниро Улф. Казва, че е важно.
— Ще отида в другата стая.
— Не. Говорете тук. Гласът му е доста самодоволен. Креймър заобиколи бюрото и взе слушалката.
— Улф? Креймър е на телефона. Какво искате?
След този въпрос той главно слушаше. Другите седяха и наблюдаваха лицето му. Същото правех и аз. Видях как бавно придобива тъмночервен цвят, а очите му все повече се свиват и изпитах желание да скоча от стола и да хукна право към Трийсет и пета улица, но си помислих, че е неразумно Да привличам внимание към себе си. Изчаках края на разговора. Когато най-после свърши, Креймър остана прав, със стиснати зъби и потрепващи от възмущение ноздри.