Отворих вратата и извиках:
— Хайде, Ори.
При влизането им някои се обърнаха да ги погледнат, други — не. Ори остана назад, а аз преведох Ливайн през тълпата до стола, поставен за него близо до бюрото ми. От това място щеше да вижда целия първи ред. Той се мъчеше да не показва колко е нервен, но седна толкова накрая на стола, че се наложи да го поканя да се настани по-удобно.
Улф се обърна към него:
— Казвате се Бърнард Ливайн?
— Да, сър — отвърна Ливайн и облиза устни.
— Този господин на червеното кресло е инспектор Креймър от Нюйоркската полиция. Той е тук служебно, но само като наблюдател. Въпросите са лично от мен, а вие отговаряте по ваша преценка. Разбрахте ли?
— Да, сър.
— Аз се казвам Ниро Улф. Виждали ли сте ме някога преди този момент?
— Не, сър. Разбира се, чувал съм за вас…
— С какъв бизнес се занимавате, мистър Ливайн?
— Съдружник съм във фирмата „Б. и С. Ливайн“. Двамата с брат ми имаме магазин за мъжко облекло на Филмър Стрийт 514 в Нюарк.
— Защо сте тук? Какво се случи? Просто ни разкажете.
— Ами един мъж се обади по телефона в магазина и каза…
— Почакайте. Кога?
— Днес следобед към четири часа. Каза, че жена му е купила мека шапка и кафяв костюм от нашия магазин миналата сряда и попита дали си спомням. Отвърнах му, че си спомням, аз я обслужих. После ме помоли, за да няма никаква грешка, да му я опиша и аз му я описах. После…
— Почакайте. Той ли ви описа жена си или ви помоли вие да опишете клиентката?
— Както ви казах. Той попита как е изглеждала жената и аз я описах.
— Продължавайте.
— После каза, че иска да дойде, може би да смени шапката. Попита дали ще бъда там и аз отвърнах, че ще бъда. След Около половин час, възможно е да беше малко повече, влезе в магазина. Показа ми нюйоркско разрешително за детектив с неговата снимка и името му — Орвалд Кедър — и ми обясни, че жена му не е купувала костюм, а той разследва случай. Спомена, че работи за прочутия детектив Ниро Улф, около костюма и шапката излязло нещо, затова искал да дойда в Ню Йорк с него. Това беше проблем. Двамата с брат ми не обичаме никакви неприятности. Не сме „Брукс Брадърс“, но се мъчим да поддържаме един хубав, малък, честен бизнес.
— Да. Но все пак решихте да дойдете?
— Решихме двамата с брат ми. Ние решаваме всичко заедно.
— Мистър Кедър използва ли някакъв стимул? Предложи ли да ви плати?
— Не. Просто ни убеди. Той умее да говори добре, този човек. От него ще излезе добър търговец. И така, дойдохме заедно с метрото и ме доведе тук.
— Знаете ли защо?.
— Не. Не ми каза точно. Спомена само, че е нещо много важно във връзка с костюма и шапката.
— И дори не намекна, че ще ви помолят да идентифицирате жената, която е купила костюма и шапката.
— Не, сър.
— Не ви е показвал снимки или някакви рисунки на никого?
— Не, сър.
— Нито ви е дал устно описание?
— Не, сър.
— В такъв случай, би трябвало да сте непредубеден, мистър Ливайн. Сега ще ви попитам за жената, която е купила кафяв костюм и мека шапка от вашия магазин миналата сряда. Има ли някой в тази стая, който да прилича на нея?
— Разбира се, видях я още щом влязох. Жената там от края. — Той посочи Джийн Ести. — Това е тя.
— Сигурен ли сте?
— Сто процента. Улф обърна глава:
— Този факт стига ли ви, мистър Креймър?
Разбира се, Джийн Ести, която седеше между сержанта и полицайката, разполагаше с четири-пет минути да помисли. В момента, в който видя Ливайн, разбра, че е разкрита за покупката на дрехите, тъй като С. Ливайн със сигурност щеше да подкрепи Б. Ливайн. Така че беше подготвена и изпревари отговора на Креймър.
— Добре — каза тя. — Това е факт. Аз съм кръгла глупачка. Купих костюма и шапката за Клеър Хорън. Помоли ме и й услужих. Занесох пакета…
Подреждането на гостите, при което полицайките се редуваха с цивилните дами, излезе сполучливо. Мисис Хорън скочи от стола си да се нахвърли върху Джийн Ести, но беше спряна толкова бързо и грубо, че падна право в скута на полицайката от другата страна, която я пое много професионално. На задния ред някои от господата се изправиха на крака, чуха се гласове, сред тях този на инспектор Креймър. Пърли Стъбинс, който сега естествено беше малко пообъркай, остави Джийн Ести на колежката си и се насочи към Денис Хорън. Той беше станал, за да спасява жена си от лапите на служителката, която я беше хванала в движение. Хорън усети тежката ръка на Пърли на рамото си, дръпна се рязко, възвърна самообладанието си и заговори без да се обръща конкретно към никого: