— Как се казва момчето? Убитото момче?
— Какво общо има това?
— Не знам. Само питам.
— Казва се Дросос. Питър Дросос.
Преглътнах.
— Хубава работа! Какъв мръсник!
— Кой, момчето ли?
— Не. — Обърнах се към Улф: — Вие ли ще му кажете или аз? Улф беше затворил очи. Отвори ги, колкото да изрече „Ти!“, и пак ги затвори. Не мислех, че е нужно да обяснявам на Стъбинс за скандала вкъщи, който ме беше подтикнал да поканя Пит при Улф, но му съобщих всичко съществено, включително за втората визита на Пит следобед. Макар за пръв път през живота си да остана доволен, че получава искрен отговор в нашия офис, той зададе куп въпроси и накрая намери за уместно да направи недружелюбна забележка в смисъл, че от достойни граждани на тази страна като Ниро Улф и Арчи Гудуин се очаква да покажат малко, повече интерес, когато една жена търси полиция, защото са насочили пистолет в ребрата й. Не ми беше много весело и тези думи ме обидиха.
— Не хора като теб — казах му аз — са направили Америка велика. Може би хлапето си беше измислило всичко. Призна, че не е видяло пистолет. Може би жената се е пошегувала с него. Ако вчера ти бях съобщил кой ми го е казал, щеше да си помислиш, че съм луд да харча десет цента за телефон. Освен това, нали ти дадох номера на колата? Направи ли проверка?
— Да. Беше фалшив. Свален е от един плимът, откраднат в Хартфърд преди два месеца.
— Някаква следа?
— Дотук нищо. Но сега ще помолим полицията в Кънектикът да се порови. Не знам със сигурност колко коли с фалшиви номера се движат в Ню Йорк в момента, но не са никак малко.
— Имате ли точно описание на шофьора?
— Имаме четири, все различни. Трите не струват нищо, а другото може би… Един човек излизал от магазин и случайно забелязал хлапето, което отивало към колата с парцала. Твърди, че шофьорът е мъж на около четирийсет, с тъмнокафяв костюм, светло лице, правилни черти, мека шапка, нахлупена почти до ушите. Смята, че би могъл да го разпознае. — Пърли стана. — Ще потеглям. Признавам, че съм разочарован. Много се надявах, че или ще ми дадете някаква следа, или ще установя, че прикривате клиент.
Улф отвори очи.
— Желая ви късмет, мистър Стъбинс. Това момче вчера се храни на масата ми.
— Да — изръмжа Пърли. — Колко тъжно! Как може да прегазват момчета, които са се хранили на масата ви!
С тази любезна забележка той напусна, а аз тръгнах след него. Вече бях сложил ръка на дръжката, когато на стъпалата се появи някаква фигура и тръгна нагоре. Отворих вратата и пред мен застана слаба дребна жена със семпла синя рокля, без палто и шапка. Очите й бяха подпухнали от плач, а устните й бяха толкова силно стиснати, че почти не се виждаха.
Стъбинс беше точно зад мен, когато я попитах:
— Какво обичате, госпожо? Тя с труд изрече:
— Тук ли живее мистър Ниро Улф?
Потвърдих.
— Мислите ли, че бих могла да го видя? Няма да се бавя. Казвам се Антеа Дросос.
Беше плакала и имаше изгледи всеки момент пак ще се разплаче, а разплакана жена е нещо, което Улф дори не би направил опит да понесе. Затова отговорих, че е зает, но аз съм неговият доверен помощник, така че би могла да говори с мен.
Жената повдигна глава и ме погледна в очите.
— Моят син Пит ми каза да отида при мистър Ниро Улф и ще чакам тук, докато ме приеме. — Тя се облегна на перилата.
Обърнах се и затворих вратата. Стъбинс ме следваше по петите. Влязох в офиса и казах на Улф:
— Мисис Антеа Дросос иска да ви види. Нейният син Пит й е казал така. Не желае да говори с мен. Ако трябва, ще стои пред вратата цяла нощ. Възможно е да се разплаче във ваше присъствие. Какво да правя? Да й изнеса ли дюшек?
При тези думи той бързо отвори очи.
— По дяволите, с какво бих могъл да помогна на тази жена?
— С нищо. Както и аз. Но не мога да я убедя в това.
— Тогава защо, по дяволите… Пфу! Покани я! Заради това твое вчерашно представление… Покани я!
Доведох я. Когато влязохме в офиса, Пърли пак се беше настанил на стола си. Придържах я, защото пристъпваше малко несигурно и я отведох до червеното кожено кресло, което можеше да побере три като нея. Тя седна и насочи черните си очи към Улф — сигурно изглеждаха още по-черни, поради контраста със зачервените й клепачи. Говореше тихо и гласът й потреперваше, но беше решителен.
— Вие ли сте мистър Ниро Улф?
Той си призна. Жената насочи поглед към мен, после към Стъбинс и пак към Улф.
— А тези господа?
— Моят помощник мистър Гудуин, мистър Стъбинс е от полицията и разследва смъртта на сина ви.