— Да не си посмял да ме докоснеш! Ще крещя! Ще извикам полицията! Да не си посмял!
Вече ми се гадеше от нея, гадеше ми се от всичко.
— Махай се, Линда. Остави ме да си помисля. Просто ме остави на мира.
— Не бих могла да понеса затвора! Какъв срам само! — Отново се бе разплакала. — Помогни ми! Това за Джийн не го казах сериозно! Толкова съм уплашена! Не знам защо го направих… Всички го правят!
Повече не можех да понасям. Трябваше да си помисля. Да остана сам: Станах и излязох от стаята.
— Стийв! Къде отиваш? Не ме изоставяй!
Отчаяният й вик ме накара единствено да продължа по-бързо. Излязох от къщата, качих се в колата си и напуснах квартала. Отминах луксозните къщи, чиито обитатели се бяха събрали около огньовете за поредното си градинско увеселение. Чувствах, че ми се излиза някъде извън този свят и ми се пропада в забрава.
Часовникът на общината тъкмо биеше седем часа, когато нагласих колата на запазеното си за паркиране място пред редакцията.
Трябваше да позвъня на нощния пазач, Джоуи Смол, който ме пусна да вляза.
— И вечер ли работите, господин Мансън?
— Налага се.
Кабинетът беше единственото ми убежище-мястото, където можех да седна, да помисля и да се опитам да открия някакво решение. Взех асансьора, после тръгнах по коридора и отключих вратата си. Когато влязох, чух тракането на пишеща машина откъм стаята на Джийн.
Учудих се, че е останала да работи до толкова късно, макар от опит да знаех, че тя никога не си тръгваше, преди да е омела цялата работа от бюрото си. Затова се ползваше с голямо уважение в очите ми; разбирах, че без нейния труд „Народен глас“ не би извоювал толкова бързо доброто си име.
Светнах лампите в кабинета си, после отидох до вратата към нейната стая и надникнах вътре.
Тя седеше зад бюрото и пръстите й виртуозно летяха по клавиатурата. Вдигна глава, явно се изненада и спря да пише.
— Не исках да те стряскам — извиних се аз. — Привършваш ли вече?
— Защо си се върнал, Стийв?
— Трябва да обмисля нещо.
— Уоли ми остави много работа, но вече почти съм привършила.
Погледнах към нея за първи път като към жена, а не само като към добра секретарка. Онова, което видях, ми достави удоволствие.
Беше висока и чернокоса, а очите й бяха сериозни и интелигентни. Едва сега забелязах, че гърдите й са добре оформени, а ръцете й — красиви. Шията й беше изящна.
— Станало ли е нещо? — попита тя. — Имаш вид на болен.
Изведнъж ми дойде наум, че бих могъл да споделя болката си с нея. Влязох по-навътре в стаята, затворих вратата и отидох до един стол при бюрото й.
— Линда току-що ми съобщи, че ти и аз правим любов в моя кабинет — казах аз, докато сядах. Гледах не към нея, а към дланите си.
— И защо й е хрумнало това? — Гласът на Джийн беше тих и приятен.
— Нещо се скарахме. Тя просто си търсеше причина, заради която да се заяде с мене.
— Съжалявам. Мога ли с нещо да ти помогна?
Обърнах се към нея. Тя ме гледаше наистина разтревожено и явно искаше да ми бъде в помощ.
— Всъщност нещата са по-лоши, Джийн. В безизходица съм. Но не мога да ти кажа повече. Тайната не е моя. Виж какво, остави го Уоли да почака малко с доклада си. Спри писането за днес. Искам да се уединя и да помисля, без да ми трака пишещата машина. Съгласна ли си?
— Вечерял ли си?
— Не, разбира се! Не бих могъл залък да преглътна! Просто искам да си помисля.
Тя се изправи.
— Хайде да хапнем. Гладна съм. После се върни и си мисли, колкото искаш.
Съзнавах, че предложението и е разумно. Бях толкова ужасно напрегнат, че ако не се отпуснех малко, от мисленето ми нямаше да излезе нищо. И още нещо — това щеше да бъде първият път, откакто се бях оженил, когато щях да изляза с друга жена на вечеря.
— Права си. Да отидем тогава… но къде?
— В „При Луиджи“. — Тя изключи настолната си лампа. — След три минути ще съм готова.
Върнах се в своя кабинет, запалих цигара и зачаках. Усещах главата си празна. Бях просто благодарен, че ще имам компания и прогоних от съзнанието си мисълта за останалата сама в скъпата ни къща Линда и удареното й око.
Джийн пристигна със съвсем лек тънък шлифер.
— Да вземем моята кола — предложи тя. — Хайде.
Качи ме в поршето си, което Чандлър й бе подарил, когато постъпи при мен — в знак на благодарност за работата й при него. Движението беше пренатоварено и мушването на колата в подходящо място за паркиране се оказа доста сложно. Дадох си сметка, че с големия си мерцедес бих се затруднил много повече. Само за десет минути тя успя да намести колата и вече минавахме през входната врата на „При Луиджи“ — малко и удобно заведение; ресторант, в който по една или друга причина аз никога не бях ходил, но който Джийн явно познаваше много добре. В този час вътре имаше само три други двойки — хора, които не познавах. Самият Луиджи, дебел и лъчезарен, допря устни до пръстите на Джийн, леко се поклони към мен и ни отведе до ъглова маса.