Върнах се на масата.
— Да поръчаме още малко стриди — предложих. — Те са най-доброто за болни хора.
— О, млъкни, Стийв! — остро ме спря Джийн. — Не започвай със самосъжаленията. Не мога да приема това!
Вторачих се в нея:
— Ти си забележителна жена. Извинявай, тази вечер изникнаха много неща. И все пак бих хапнал още малко стриди.
Тя потърси с поглед Луиджи и му даде знак е ръка. Стридите пристигнаха, като че ли бяха приготвяни специално за нас.
След четиридесет минути излязохме от ресторанта и Джийн ме откара обратно до редакцията. Реших, че би трябвало лично да говоря с Уоли. Джийн беше на мнение да го отложа за утре, но ако исках да се видя сега с Уоли, трябваше да тръгвам.
— Благодаря ти за всичко, Джийн. Ти ми спаси живота.
Тя ме погледна внимателно, усмихна се, качи се в колата си и потегли.
Бързо преминах през града до квартала на Уоли. Той имаше скромно и приятно бунгало, макар да беше разположено в района на смога. И все пак бях почти сигурен, че банковата сметка на Уоли е в по-добро състояние от моята.
Спрях пред бунгалото и с учудване открих, че вътре е тъмно. Погледнах часовника си. Току-що бе минало девет. Слязох от колата, отворих портата и тръгнах по алеята. Натиснах звънеца и зачаках. Нищо не се случи. Отново звъннах и един глас зад гърба ми се обади:
— Няма ги вкъщи.
Обърнах се. До портата бе застанал възрастен човек с куче.
— Случиха се някои неприятности — продължи човекът. — Вие приятел ли сте на господин Митфорд? Аз съм съседът му.
Приближих се към него по алеята.
— Казвам се Стийв Мансън. Неприятности ли?
— Чел съм ваши материали, господин Мансън. Списанието ви е много добро. Да… неприятности… Горкия Уоли са го нападнали на улицата. Откараха го в болница.
По гърба ми полази хлад:
— Зле ли е?
— Мисля, че да. Полицаите отведоха и госпожа Митфорд заедно с него в линейката.
— Коя е болницата?
— „Нордърн“.
— Може ли да се обадя от вашия телефон?
— Разбира се, господин Мансън. Аз съм в съседната къща. — Той подсвирна на кучето си и после ме преведе по пътечката към бунгало също като това на Уоли.
След две минути вече говорех с Джийн по телефона.
— Уоли е ранен, Джийн. Завели са го в „Нордърн“. Искаш ли да дойдеш там? На Шърли може да й трябва помощ.
— Тръгвам веднага.
И двамата пристигнахме в болницата по едно и също време. Разстоянието, което Джийн е трябвало да измине, беше малко по-голямо; изглежда е карала много бързо. Спогледахме се, когато и тя излезе от колата си.
— Зле ли е той?
— Не знам, дай да проверим.
За щастие доктор Хенри Станстед беше дежурен в спешното отделение тази вечер. Станстед и аз понякога играехме заедно голф и бяхме приятели.
— Каква е диагнозата, Хенри? — попитах го аз, когато дойде при нас в приемната.
— Доста е зле. Онези мръсници здравата са го обработили. Счупена е челюстта, пукнати са четири ребра, има и мозъчно сътресение — ритнат е поне четири пъти в главата.
— А Шърли?
Той кимна към една от вратите:
— Там е. Виж какво, Стийв, тази вечер ми е много натоварена. Можеш ли да я отведеш оттук?
— Тъкмо затова сме дошли. — Обърнах се. — Джийн… би ли могла?
Тя кимна утвърдително с глава и влезе в съседната стая.
— Ще се оправи ли?
— Да, но няколко дена ще е доста зле. Възможно е да загуби и едното си око.
— А полицията?
— Казах им, че няма смисъл да очакват показания от него засега. Горкият Уоли няма да е в състояние да говори още поне четири-пет дена.
Джийн изведе Шърли и аз се присъединих към тях. Тя плачеше и се тресеше.
— Шърли, мила, така съжалявам. Аз…
Тя изтри подпухналите си очи и ме изгледа яростно:
— Ти и гадното ти списание! Предупреждавах Уоли… но той не искаше да ме чуе! — Притисна се към Джийн, която ме погледна и поклати глава.
Аз отстъпих и двете жени се отдалечиха.
— Добре, Стийв, обаждай се за сведения, когато искаш. Няма да умре. — Станстед сложи ръка на рамото ми, после забърза нанякъде.
Четири-пет дена! Спомних си за Горди. Единствената ми надежда сега оставаше Уебър. Ако той не изровеше нещо, бях загубен.
Тръгнах бавно по дългия коридор към приемната.
— Мансън…
Спрях се и изчаках да ме настигне едър човек с шапка с провиснала периферия и размъкнат шлифер. Познах в него сержант Лу Бренър от градската полиция.
Бренър беше тридесет и осем годишен. Имаше сурово лице, малки шарещи очички и винаги изглеждаше небръснат — човек с масивно телосложение, за чиято жестокост бях чувал да става дума. Бях чувал, без да разполагам с доказателства, че при неговия метод на разпитване първо се нанася удар на някое болезнено място, а после се задават въпросите. Уебър веднъж ми бе казал, че единственият човек в света, който означава нещо за Бренър, е полицейският капитан Шулц. Бях се заинтересувал и бях попитал защо е така. „Може и да не ти се вярва, но този мръсник има наистина сладка съпруга. Случило се така, че една вечер, когато госпожа Бренър се прибирала вкъщи, някакъв наркоман я нападнал. Бил друсан. Шулц-тогава все още лейтенант — станал свидетел на случая. Но бил прекалено далече от мястото, за да се намеси веднага. Наркоманчето имало нож. Така че Шулц го застрелял. Тогава се говореше, че това било образец за отлична стрелба — преувеличение, разбира се, но куршумът минал под ръката на госпожа Бренър и пръснал главата на хулигана. Тя била само одраскана от ножа. Бренър никога не забрави това. Години наред си остана човек на Шулц, а и в момента е такъв.“