Вдигнах очи към Бренър:
— Трябвам ли ви?
— Да. — Той ме изгледа мрачно. — Този Митфорд. Случаят ни интересува. Върху какво работеше напоследък?
— Какво значение има това за вас?
— Според свидетелите Митфорд излязъл от колата си и двама хлапаци се нахвърлили отгоре му. Пребили го и си отишли с претъпкано дипломатическо куфарче. Интересува ни дали това е било обикновен уличен грабеж или някой се е опитал да му затвори устата.
Умът ми заработи бързо. Уоли се занимаваше с договора за строежа на гимназиалната сграда. Положително е носел със себе си документи, изобличаващи Хамънд, а може да е имал и книжа за супермаркета „Добре дошли“, в които се разкрива истината за някои от заможните ийстлейкски съпруги. Нямах намерение да разкажа на Бренър тъкмо за това.
— Той работеше върху някои договори за строежа на гимназиалната сграда — обясних аз. — Има данни, че са надвзети петдесетина хиляди долара.
Той замислено ме изгледа.
— Това е работа, свързана с общината. Има ли и друго нещо?
— Не, доколкото ми е известно.
— По-добре да поговоря с жена му. Тя за вкъщи ли си тръгна?
— Мисля, че да. Но не бъдете толкова сигурен, че щом това е общинска работа, никой не би искал да я потули.
Той килна шапката към тила си.
— Да. Щом любопитните като вас си врат носа навсякъде, неприятностите са съвсем естествено последствие.
— Може ли да ви цитирам, сержант? Господин Чандлър би се заинтересувал от възгледите ви.
— Така ли смятате? — Очите му заиграха. — Внимавайте да не станете и вие прекалено любопитен. — И при тези думи отмина.
С безпокойство се запитах как ли щеше да реагира, когато отвори следващия брой на списанието. Шърли би трябвало да е в течение на подготвяната атака срещу Шулц. Ако Бренър отидеше при нея, в сегашното си истерично състояние тя би могла и да се разприказва. Поколебах се, после отидох до телефонния автомат в приемната и набрах нейния номер. Никой не се обади. Реших, че може би Джийн я е отвела в дома си и опитах там. Джийн веднага вдигна слушалката.
— При тебе ли е Шърли? — попитах.
— Току-що я сложих да си легне. Дадох й две приспивателни. Би трябвало да спи непробудно до утре сутринта.
— Полицията иска да говори с нея, Джийн. Дръж я при себе си. Какво беше онова за гадното списание?
— Мисли си, че са нападнали Уоли заради Хамънд.
— А знае ли за „Добре дошли“?
— Не вярвам. Говореше все за Хамънд.
— Не идвай на работа утре, преди да си я успокоила. Не ми се иска да разкаже на полицията нещо за „Добре дошли“, Джийн.
— Ще се оправя с това. Звънни ми някъде към осем часа утре.
— Ще го направя. Благодаря ти още веднъж.
Затворих и слязох долу при колата си. Изглежда нямаше какво повече да свърша тази вечер. Утре щях да се срещна с Ърни Мейхю и да се опитам да заема някаква сума. А в редакцията щях да прочета доклада на Уебър за Горди. Сега всичко зависеше от него. Ако и оттам не излезеше нищо, някак трябваше да събера парите.
Прибрах се вкъщи към 22.15 часа. Прозорците не светеха. Дали Линда си беше легнала? Надявах се да е така. Нямах никакво настроение да се занимавам и с нея. Отключих, влязох в хола и се огледах.
На масата бе оставен лист от тетрадка. Взех го.
В бележката пишеше:
Драги Стийв,
Отвеждам Линда у дома. Окото й би трябвало да се оправи до няколко дена, но междувременно, за да не приказват хората, ще я задържа при мен.
Никога не удряй жена по лицето. Ако се налага да я удариш, плесни я по задника. Ефектът е същият, но не остават следи.
Смачках писмото и го запратих в кошчето за смет. После си сипах нещо за пиене и седнах.