Изглежда, ме очакваше дълга и самотна нощ, в която повече щях да се притеснявам, отколкото да спя.
В 8.00 часа позвъних у Джийн.
— Как е Шърли?
— Добре е. Сега е тук, до телефона, и иска да говори с теб.
След малка пауза Шърли се обади в слушалката:
— Стийв! Извинявай, че избухнах снощи-моля ти се, прости ми.
Поех си дълбоко дъх.
— Нищо не е станало.
— Според мене е станало! Ако Уоли само чуеше за това! Би ме изкривил от ритници! Просто побеснях, след като го видях, милия. Боже мой! Така са го подредили! — Гласът й секна. След кратка пауза продължи: — Списанието е чудесно, Стийв! Уоли знаеше какви са рисковете, знаех ги и аз, но когато това се случи, просто не ми се вярваше, че тези говеда могат да са толкова ужасни.
— Ще разкажа за случая на Чандлър. Той ще направи нещо за Уоли. Всичко ще се уреди. Трябва да мине малко време, разбира се. Говорих със Станстед. Няма за какво да се тревожиш. — Реших да не й споменавам за опасенията на Станстед, че Уоли би могъл да загуби зрението на едното си око. — Шърли… от полицията искат да се срещнат с теб. Внимавай какво ще им кажеш. Не говори нищо за Шулц. Тази бомба ще изгърми, но още не е дошло времето да разгласяваме нещата. Кажи им, че напоследък Уоли е работил само върху договора за гимназиалната сграда и нищо повече… разбираш ли?
— Да, естествено. Джийн беше много мила с мен. След малко тръгваме отново за болницата.
— Ще ти се обадя.
— Разбираш защо бях такава, нали, Стийв?
— Ти си ми добра приятелка. Ще ми дадеш ли сега Джийн?
Джийн взе слушалката.
— Ще се обадя на Чандлър, после ще мина покрай банката — обясних й аз. — Ще те чакам в редакцията, докато дойдеш.
— Добре, Стийв.
Обадих се в дома на Чандлър и се свързах с него тъкмо преди да излезе. Разказах му какво се бе случило и споделих подозрението си, че Уоли е бил пребит заради договора за гимназиалната сграда.
Чандлър веднага реши да се заеме със случая, както и бях очаквал, че ще направи.
— Къде е той сега?
— В болницата „Нордърн“.
— Добре, Стийв, ще се погрижа. Ще поискам доклад за състоянието му. Предай на жена му, че ще се погрижа за всичко и имам предвид наистина за всичко. Заплатата му ще бъде удвоена с вчерашна дата. Ако тези хулигани си мислят, че могат да ме сплашат, имат много здраве! А ти продължавай разследванията около Хамънд без каквито и да е задръжки… Разбираш ли?
Да, разбирах, но Чандлър не беше изложен на огъня. Моят ред също би могъл да дойде. Самият аз можех да бъда в „Нордърн“ със строшени ребра и мозъчно сътресение.
— Ясно, господин Чандлър. Ако бихте могли да поговорите лично с Шърли…
— Да поговоря лично? Че аз отивам в болницата още сега и ще я видя там. — След кратка пауза той добави: — Нашето списание наистина не им дава мира, а?
— Така си е. — Аз обаче си мислех за Шулц.
— Не падай духом, Стийв — пожела ми той и затвори.
Направих си кафе, после отидох с колата до бунгалото на Лусила. Самата тя ми отвори — висока суха жена с прическа мъжки тип, студени зелени очи и тесни ноздри. Носеше риза и работни панталони, приличаше на каквото си беше — на хомосексуална мъжкарана.
— Здравей, Стийв. Влизай. Горката ни болна още спи.
Последвах я в голямата всекидневна, обзаведена безвкусно, със съвсем разнородни мебели, но удобна и отрупана с книги. Тя се издържаше, като пишеше статии за изкуствоведчески списания и отзиви за книги за „Калифорния Таймс“. Чандлър изглежда доста я ценеше.
— Как е тя?
— Окото й е посинено.
— Каза ли ти защо?
Лусила кимна.
— Някои жени правят глупости.
— Двадесетте хиляди долара превръщат тези глупости в доста скъпо удоволствие.
— Зависи. Това може и да е евтино. Би могло да се наложи двамата да напуснете този квартал, а ти да загубиш тридесет хиляди доларовата си работа.
— Би могло да се наложи и ти да напуснеш квартала. Чандлър не би бил склонен да си сътрудничи с крадла.
Тя злорадо се изкикоти:
— Аз получих своето малко филмче. Струва ми две хиляди. Успях да се спазаря с онова нищожество. Искаше ми пет, но се разбрахме за две.
— Как можеш да си сигурна, че не си е запазил някое копие?
— Защо му е? Това си е лесна печалба. — Тя отново се засмя. — Аз донякъде му се възхищавам. Толкова много хора от квартала го правим. Защо да не ни се даде урок?
— Сумата две хиляди малко се различава от двадесет хиляди.
— Горди е умен. Преценява клиентите си. Не може да се отрече, че Линда изглежда богата. А аз не. — Тя подигравателно ме изгледа със зелените си очи. — Ти си богат, нали, скъпи?
Направих крачка към вратата и попитах:
— Някои от останалите съпрузи също ли му плащат?