Тя сви рамене:
— Откъде бих могла да знам? Това, което знам, е, че никой друг съпруг не е удрял жена си.
— Може би там им е грешката — измърморих и я оставих.
Поне сега се бях сдобил с някои сведения. Тази жена ми бе казала, че се е пазарила с Горди-можех ли и аз да го направя? Трябваше да уредя работата с Горди, преди статията за Шулц да види бял свят. Ако Горди научеше за нея, би могъл и да вдигне цената.
Подкарах към банката.
— Сядай, Стийв — покани ме Мейхю. — Ти си зает и аз съм зает, така че да се залавяме за работа. Прегледах състоянието ти. Най-доброто, което мога да направя, е да ти осигуря превишаване на кредита с пет хиляди долара. Биха ли ти свършили работа.
— Не можеш ли да ги докараш до десет хиляди, Ърни? Случаят е неотложен.
— Съжалявам. И с петте хиляди надвишавам правата си. Все пак не съм шефът на банката.
Трима директори непрекъснато следят работата ми.
— Не бих ли могъл да взема нещо срещу къщата?
— Ти и без това си я ипотекирал до последната тухла… Няма никаква надежда.
Насила се усмихнах.
— Е, благодаря, Ърни. Ще приема и петте хиляди.
— Щеше ми се да можех да ти услужа повече. Зле ли е майката на Линда?
— Така изглежда.
Той ми се усмихна с разбиране, а аз се запитах дали и неговата жена, Марта, пазарува в „Добре дошли“, дали и тя не е крадла.
Когато влязох в редакцията, казах здрасти на телефонистката Джуди. Тя ми съобщи, че Джийн я няма още. Отговорих, че съм предизвестен и влязох в кабинета си.
Последната ми надежда беше Уебър. Ако и той ме провалеше, трябваше да отида при Лу Миър и да взема заем при шестдесетпроцентова лихва.
Преглеждах пощата си, когато Уебър звънна.
— Снощи е станало отвратително нещо — съобщи ми той със суровия си полицейски глас. — Някой е разбил кабинета ми и е отмъкнал десетина от досиетата. Папката на Горди е била сред тях.
Пръстите ми така силно стиснаха слушалката, че кокалчетата ми побеляха.
— Не можеш ли да си спомниш какво имаше в нея?
— Виж какво, при нас има петнадесет хиляди поверителни досиета. Папката на Горди бе обработена от Джак Уолш преди осем месеца. Той самият напусна преди месец. А аз се занимавам с досиетата само когато се налага.
Дали в тона на гласа му нямаше нещо, което да подсказва, че ме лъже?
— Къде е отишъл Уолш?
— Откъде бих могъл да знам. Той беше мекотело и аз се радвам, че се отървах от него. Така или иначе, на какво се дължи интересът ти към Горди? Какво у него ти се струва толкова важно?
— Какво казват в полицията за взлома в кабинета ти?
Той гръмогласно се изсмя.
— Не съм го докладвал. Те ме обичат колкото човек обича тумора си. И какъв смисъл би имало? Извършителят е бил професионалист, а и липсващите досиета не са особено важни.
— Тогава защо са ги откраднали?
След значителна пауза той отвърна:
— Съобщих на господин Чандлър. Той ми препоръча да не се интересувам от папките и да не забърквам полицията.
— Но с това не отговаряш на въпроса ми. Отмъкнали са ти десет досиета. Поне едно от тях трябва да е било важно за някого.
— За някой откачен. Виж какво, затънал съм до ушите в притеснения. Ако си толкова любопитен, защо не отнесеш въпроса към господин Чандлър? — сопна ми се той и затвори.
Оставих слушалката, поразмислих няколко минути и отново набрах номера на Уебър.
Обади се телефонистката:
— Детективско бюро „Алърт“.
— Обаждам се от кантората на адвокатите Труман и Лейси. Разбрах, че при вас е работел някой си господин Джак Уолш. Посочен е като наследник в едно от завещанията, с които кантората се занимава. Бихте ли ми дали адреса му?
Тя не се поколеба.
— За съжаление имате грешка. Никой с това име не е работил при нас.
Затворих телефона. Вече знаех със сигурност, че Уебър ме е излъгал.
ГЛАВА ТРЕТА
Макс Бери, другият ми репортер, почука на вратата и влезе. Беше едър мъжага на около тридесет години с доста сплескан нос, тъй като е бил голям любител на бокса в университета. В журналистическите разследвания не беше съвсем от класата на Уоли, но беше добър и най-вече упорит като териер, подгонил плъх. Обличаше се небрежно с провиснали размъкнати костюми и червена вратовръзка, чийто възел винаги успяваше да се устреми някъде към лявото му ухо.
— Какво ужасно нещо се е случило на Уоли, а! — възкликна той още с влизането си.
— Наистина. Сядай. — Все още се мъчех да преодолея шока от откритието, че Уебър вече не е на моя страна. Не бях успял да реша точно защо е станало така. Първата ми мисъл беше, че и неговата жена, Хилда, е крала от супермаркета „Добре дошли“. Не би могло да има друго обяснение.