— Да.
Той отново ме погледна.
— Значи мислиш, че е възможно Хамънд да стои зад нападението срещу Уоли?
— Така изглежда.
Секретарката му се подаде от вратата.
— Колата ви очаква, господин Чандлър.
— Кажи на Борг да уреди разрешителни за оръжие за Стийв и Бери. Да им осигури и автоматични пистолети. — Чандлър се изправи и се обърна към мен:
— Ще уточним всичко, когато се върна. Докато излизахме от кабинета му, ме попита:
— Как е Линда?
Запитах се как ли би реагирал, ако му кажех, че съм насинил окото й. Вместо това отвърнах:
— Добре е, благодаря.
Тръгнахме по дългия коридор.
— Чух, че някой е нахълтал снощи в кабинета на Уебър — подхвърлих между другото. — Отмъкнати са няколко досиета.
Едрият мъж не забави хода си.
— Да… някакъв откачен. — Той ме погледна. — Може ли да излезе нещо от това?
— Нямам представа. Само ми се стори странно, че Уебър не е съобщил за случая в полицията.
— Полицията? Какво би могла да ни помогне тя? — Забелязах обаче, че мислите му са съвсем другаде. Навярно си мислеше какво да каже на президента.
Стигнахме до асансьорите. Един дребен човек пое дипломатическото му куфарче. Човечецът наистина не падна на ръце и колене и не удари глава в земята, но държанието му не беше далеч от това.
— До скоро, Стийв. — Чандлър леко ме потупа по рамото. — Ще си поговорим. — После влезе в асансьора.
Секретарката му и аз наблюдавахме как той и човечецът поеха надолу. Тя ми кимна и тръгна към кабинета си.
Аз спрях пред друг асансьор и натиснах бутона.
Джийн стоеше до бюрото ми, когато влязох в стаята си, и подреждаше пощата, която вече бях прочел.
— Здрасти, Джийн! Как е Шърли?
— Оправя се. Уоли е още в кома, но както изглежда, лекарите вече не се тревожат особено за състоянието му. Шърли се прибра вкъщи. А Линда?
— В добри ръце е.
Заобиколих бюрото и седнах. Вдигнах глава към нея. Изправена до мене с купчината писма в ръце, тя изглеждаше много компетентна. Носеше сиво-бяла рокля, която й стоеше добре. Тъмната й коса беше пухкава. За първи път забелязах, че на ръката си има бял златен часовник на бяла златна гривна. Изведнъж осъзнах, че забелязвам у нея нови неща — като часовника, кройката на роклята, блясъка на косата, а също и спокойните й интелигентни очи.
След като известно време се гледахме един друг, тя попита:
— Искаш ли да прегледаш пощата си сега?
— Вече я прегледах. Няма нищо, с което ти да не можеш да се оправиш. — Поколебах се, после й предложих: — Седни. Денят тръгна зле за мен. В настроение ли си да ме изслушаш?
Тя върна писмата на бюрото ми и седна.
— Зле?
Разказах й за телефонния си разговор с Уебър, за петте хиляди, които Мейхю можа единствено да ми предложи. Споменах и за краткия си разговор с Лусила Бауър, за пазарлъка й с Горди и за това как е успяла да откупи изобличаващия я филм. Завърших с разговора си с Чандлър — как го бях убедил да забавим статията за Шулц и да ни издейства разрешителни за оръжие.
Тя ме слушаше с напрегнато лице.
— Е, това е — въздъхнах накрая. — Положението изглежда безнадеждно. Не разбирам какво цели Уебър. Възможно е жена му също да е крала и той да не иска да се закача с Горди. Колкото за Чандлър, той, разбира се, е прекалено зает, за да се тревожи. Щом Уебър му е казал, че досиетата нямат никаква стойност и ги е отмъкнал някой откачен, защо Чандлър би трябвало да е на друго мнение? Но аз наистина съм разтревожен, Джийн. Надявах се, че мога да разчитам на Уебър. Оказва се, че не е така. Сега, изглежда, ще трябва да намеря отнякъде петнадесет хиляди долара, за да измъкна Линда от тая бъркотия.
— Защо не се опиташ малко да поотложиш нещата с Горди? — попита ме тя с тих глас. — Досега спечели малко време, спечели още. — Кимна към телефона. — Звънни и му кажи, че ще забавиш плащането. А дотогава може да намериш нещо, с което да го поставиш на мястото му.
— Не виждам как бих могъл да го направя без помощта на Уебър.
— А може би досието на Горди е още в кабинета на Уебър. Аз бих могла да го измъкна.
— Какво искаш да кажеш? — зяпнах я.
— Навремето направих голяма услуга на Мейвис Шърман, секретарката му. Сега тя е готова да ми услужи за всичко. Опитай се да накараш Горди да изчака няколко дни.
Вдигнах слушалката, помолих Джуди да ме свърже с Джеси Горди от супермаркета „Добре дошли“ и отново затворих.
— Какво си направила за Мейвис Шърман? — попитах я.
— Това не е твоя работа, нали, Стийв? — поклати глава тя. — В наши дни на толкова много хора се случват неприятности. Помагам им, когато мога. — Тя отпусна длани в скута си. — Някой ден — кой знае? — може би някой ще помогне и на мен.