Телефонът иззвъня.
— Свързах се с господин Горди, господин Мансън — съобщи ми Джуди.
— Господин Горди?
— Да, господин Мансън. Как сте? — В гласа му явно личеше злорадство.
— Налага се да поотложим уреждането на малката ни сделка. След два дена всичко ще бъде наред, но в момента възникнаха някои проблеми.
— Това не е хубаво. Аз също си имам проблеми. Нека обсъдим въпроса, който ни интересува и двамата, довечера в девет часа, както се бяхме разбрали. Нали помните адреса — Ийстлейк 189? Ще съм ви благодарен дори и да ми оставите нещо символично. — Той затвори.
Джийн бе изслушала разговора по деривата. Спогледахме се, когато оставяхме слушалките.
— Ще изведа Мейвис на обяд — реши тя и се изправи. — Статията за противозачатъчните хапчета вече мина през коректорите. Ще я оставя пътем в печатницата.
Телефонът отново иззвъня. Беше Марвин Гудиър, сътрудникът, който пишеше туристическите ни материали. До обед не ми остана и минутка, в която да помисля за проблемите си. Обядвахме с Джереми Рафърти, нашия филмов и театрален критик. Не обръщах особено внимание на разсъжденията му, докато хапвахме набързо. От време на време той млъкваше — а иначе приказките му изобщо нямаха край — и ме поглеждаше. Накрая каза:
— Имам чувството, че не ме слушаш, Стийв. Нещо тормози ли те?
— Мисля си за Уоли — излъгах го аз.
— Ужасен случай — поклати глава той. — Градът е пълен с наркомани, които нападат хората заради пари за опиати. Може да се случи на всеки от нас. Виж, какво ще кажеш да ти приготвя материал за уличната престъпност, като я свържа с насилието от филмите?
— Разбира се. Прати ми работния си план. — Махнах на сервитьора за сметката.
— Боже мой! Казваш го с ентусиазма на осем-десетгодишна вдовица, на която й предлагат секс.
Платих сметката и го попитах:
— А какво знаеш ти за половия живот на осемдесетгодишните вдовици?
Той се изсмя, благодари ми за обяда и си тръгна. Отидох с колата до банката, за да осребря чек за три хиляди долара. Касиерът ми се усмихна и ми съобщи колко много му е харесал последният брой на „Народен глас“, после се извини и изчезна в кабинета на Ърни Мейхю. Ърни трябва да е одобрил сумата, защото, когато се върна, той ми отброи триста новички десетдоларови банкноти. Прибрах ги в портфейла си и се върнах в редакцията, като се чудех дали трите хиляди долара се покриват с представата на Горди за „нещо символично“.
Джийн още не се бе върнала от обяд. Обадих се в болницата и оттам ми казаха, че Уоли още е в кома. После звъннах у Лусила.
— Горкичката, още е доста зле — изгъгна Лусила. — Не мисля, че би било деликатно да я вдигаме от леглото заради разговора с теб.
— Да бъдем деликатни тогава — отвърнах аз и затворих.
Джийн влезе в стаята.
— Мисля, че уредих въпроса. Мейвис ще ни извади ксерокопие, освен ако досието на Горди не е наистина унищожено. Твърди, че снощи не е имало никакъв взлом. Веднага щом Уебър си тръгне, ще провери папките.
— Кога си тръгва той?
— Към 19.00 часа. Мейвис има ключ от архива. Ще ми се обади, щом го вземе.
— Ако го получа, преди да се срещна с Горди, то би могло да стане средство за оказване на натиск.
— Ако е там, ще го получиш.
— Благодаря, Джийн. Аз изтеглих три хиляди долара за Горди, говорих и с болницата.
— Аз също се обадих там и се чухме с Шърли. Тя се държи. Каза ми, че Бренър я е посетил, но не е издала нищо. Бренър сега бил убеден, че е уличен грабеж.
— Не е изключено и да е точно това.
— Е, да се залавяме за работа, Стийв. Трябва да напишеш уводната статия, а и моето бюро е претрупано.
Когато тя излезе, придърпах „Ай Би Ем“-а си. Темата на уводната статия беше девалвацията на долара. Не бях в състояние да пиша особено смислено, но някак, след като покрих пода наоколо със смачкани чернови, докарах нещо прилично.
Останалата част от следобеда премина в телефонни разговори — имаше три предложения за нови рубрики, две неподходящи и едно добро. Докато диктувах нещо в портативния си „Грундиг“, иззвъня вътрешният телефон. Натиснах бутона.
— Господин Борг е тук, господин Мансън-уведоми ме Джуди.
Джо Борг беше момчето за всичко на Чандлър. Справяше се с всеки по-сложен проблем и аз знаех, че работата му се цени, а заплатата му прави моите тридесет хиляди годишно да изглеждат като жълти стотинки. Но работата му наистина беше такава, че на негово място аз бих хванал язва.
— Прати го при мен.
Борг весело влезе в кабинета. Беше нисък, слаб и мургав, на около четиридесет години. Очите му приличаха на малки черни копчета, а устните му бяха разтегнати в непрестанна усмивка.