— Здрасти, Стийв! — Той затвори вратата зад себе си и остави квадратна картонена кутия на бюрото. — Въоръжение за теб и за Макс. Вътре са сложени и разрешителните, както и две кутии с патрони. — Той ме изгледа внимателно. — Но недей да убиваш хора, Стийв.
— Много бързо си свършил работата, Джо. Благодаря ти.
— Щом шефът каже нещо, то не може да не стане. — Той отново ме изгледа. — И внимавай, приятел. Не стреляй чак докато не видиш бялото на очите им. — Направи комична физиономия. — Сега познай кого цитирам. — Извинявай, имам среща с едно горещо маце, което е склонно бързо да изстива, ако го оставят да чака повече. — И изчезна.
Извадих от кутията два полицейски автоматични пистолета калибър 38 с презраменни кобури и две кутии патрони. Върху разрешителните бяха написани имената на двама ни. Изправих се, свалих си сакото и си сложих кобура. Бил съм във Виетнам и разбирам от оръжия. Проверих автоматика, установих, че е в добро състояние, после го заредих. Бях решил твърдо само едно нещо-ако попаднех в болница, нямаше да е по моя вина.
Сложих пистолета в кобура, отдалечих се от бюрото и извадих пробно пет пъти оръжието. Автоматикът всеки път излизаше от кобура гладко и бързо. Свалих кобура доволен и оставих всичко в чекмеджето на бюрото си. После звъннах на Макс у тях. Никой не ми отговори. Макс живееше сам. Беше от хората, на които не им се иска да се обвържат само с една жена. Флиртуваше на-сам-натам и така се чувстваше по-щастлив.
Докато затварях телефона, при мене влезе Джийн.
— Мейвис току-що ми се обади. Нямаме късмет. Досието на Горди липсва.
Изопнах се в стола си.
— Разбираш ли нещо от всичко това, Джийн? Уебър ми казва, че има досие на Горди. После идва лъжата за взлома, а сега досието го няма.
— Мога само да предполагам. Или Горди е изнудвал и него, или някой влиятелен човек му е наредил да не се замесва със случая.
— Кой би могъл да бъде?
Тя се замисли намръщена.
— Кого са уличили в кражба от супермаркета? — попита накрая. — Според Уоли това са Сали Латимър, Мейбъл Крийдън и Лусила Бауър. Аз не познавам никоя от тях. А ти?
Веднага се сетих за Марк Крийдън. Той беше собственик на най-голямата къща в квартала Ийстлейк. Беше президент на корпорацията „Хауарт продъкшън“, най-важният човек в квартала. Жена му, двадесет години по-млада от него, имаше склонност да се държи царствено също като него, и съседките й не я обичаха особено, включително и Линда.
Крийдън имаше достатъчно влияние и достатъчно пари, за да сложи Уебър в малкия си джоб. Но защо би искал да унищожи досието на Горди? Какво от тази преписка би могло да разтревожи човек като Крийдън? Като си помислих, реших, че по-скоро съм доволен от решението на Уебър да запази тайната около Горди. Може би жена му Хилда също е крала.
Повдигнах ръце и ги отпуснах върху бюрото.
— Довечера ще се видя с Горди. Ще науча нещо повече. — Погледнах часовника си — 19.15 часа. — Ще вечеряш ли с мене, Джийн?
— Благодаря, но имам да оправя някои неща вкъщи.
А аз имах такава нужда от нейната компания.
— Е, хайде де. Да отидем пак в „При Луиджи“.
Тя ме изгледа втренчено, но с някак далечен поглед.
— Не мислиш ли, че би трябвало да видиш съпругата си? — Думата „съпругата“ бе произнесена малко по-натъртено и аз не пропуснах да забележа това. — Ще си бъда вкъщи. Обади ми се, като приключиш с Горди. — След това излезе.
Имаше основание, разбира се. Нямах никакви права над нея, след като бях женен за Линда.
Изчаках я да затвори вратата зад гърба си, после, след известно колебание, сложих презраменния кобур, проверих отново пистолета, изгасих лампите, заключих и слязох в съседната закусвалня, където вечерях сам и в потиснато настроение.
Беше 20.10 часа, когато отидох до колата си. Смятах да се върна вкъщи, за да видя има ли някакви писма, да намеря плана на квартала, да открия къде точно е къщата на Горди и едва тогава да тръгна към него.
— Здрасти, Стийв!
Обърнах се. Хари Митчъл се бе подал от прозореца на своя ягуар. Беше две-три години по-голям от мене — пълен и висок човек с приятно грозновато лице. Беше първокласен играч на голф и голяма знаменитост в градския голф клуб.
Приближих до колата му.
— Съжалявам за майката на Линда. Зле ли е?
За миг не схванах за какво говори, после си спомних, че бях оправдал нуждата си от пари пред Ърни Мейхю с някаква спешна операция, от която майката на Линда уж се нуждаела. Ърни трябва да е казал на жена си, а тя после да е разгласила новината.
— Не е особено добре.
— Пам се опитваше да се свърже с Линда. Допуснахме, че се е вдигнала и е отишла да гледа майка си.