— Точно така е. Но няма да се бави особено.
— Не бих искал да се чувстваш самотен, Стийв. Ела довечера на партито у нас.
— Благодаря, Хари, но това е възможност да се позанимая с изостаналата си работа.
— А аз все не мога да го направя — усмихна се той. — Предполагам обаче, че ако майката на Пам се разболее и на нея й се наложи да замине, за да я гледа, и аз бих сложил ред върху бюрото си. — После се засмя: — Старата вещица не е боледувала от петдесет години. Намини към нас все пак.
— Не мога, Хари.
— Оправи ли се от грипа?
— Да, беше силен, но кратък.
— Когато се обадиш на Линда, предай й колко я обичаме. Какво ще кажеш за утре вечер?
— Нека видя първо как ще ми потръгне, а?
— Разбира се. Работата ти в списанието е много добра. Дори аз го чета. — Той ми махна и потегли с колата си.
Отидох си вкъщи. Сиси беше идвала през деня. Беше почистила кухнята и бе избърсала праха на останалите места. Намерих следобедната поща на масичката. Повечето писма бяха за Линда, която много обичаше да си кореспондира.
Реших, че пощата би могла да ми послужи за извинение да прескоча до Лусила. Все още имах малко време до срещата с Горди. Открих картата на квартала. Къщата на Горди беше към края на Ийст авеню. Реших, че спокойно мога да отида пеша дотам. А и нямаше смисъл хората да виждат колата ми спряла пред дома му.
Носенето на пистолета се оказа не особено удобно, така че го свалих заедно с кобура и го оставих на канапето. После поех с колата към къщата на Лусила. Тя ми отвори.
— Каква изненада! Ето го биячът на жени! — Усмихна се цинично.
— Искам да кажа нещо на Линда.
— В хола е. Аз приготвям вечерята. Съжалявам, че не мога да те поканя — има само за нас двете. Влизай, Стийв.
Влязох в хола. Линда, с нощница и наметка, които бе заела от Лусила, се беше отпуснала на канапето. Окото й бе превързано. С другото си око ме изгледа ледено.
— Донесох ти писмата. — Оставих купчинката до нея. — В опитите си да събера проклетите пари трябваше да излъжа Мейхю, че на майка ти се е наложило да си направи операция. Новината е тръгнала по хората, както става винаги в този квартал. В момента се предполага, че ти си с майка си в Далас.
— Трябваше ли да намесваш и майка ми в това? — рязко запита тя.
— Тази вечер имам среща с Горди. Успях да събера едва три хиляди долара. Това няма да го задоволи естествено, но ще трябва да почака. А ако не иска да чака, ще продам колата ти и бижутата, които съм ти подарил, както и всичко друго, от което може да се вземат пари.
— Да не си посмял да пипаш колата или бижутата ми! Те са моя собственост!
Изгледах я. Не можех да си представя как е възможно някога да съм бил влюбен в нея.
— Ще се видим пак след срещата ми с него. Тогава ще решим. Ти, разбира се, може би предпочиташ да отидеш в затвора.
Бях тръгнал към вратата, когато тя злобно изсъска:
— Надявам се, че оная кучка Киси се грижи добре за теб.
— Не ставай по-отвратителна, отколкото си и без това — изръмжах и излязох на улицата.
Когато стигнах до къщи, видях, че отпред е спряла една кола.
— Здрасти, Стийв! Тъкмо се чудех къде ли си отишъл. — Франк Латимър излезе иззад сенките, докато прибирах колата.
Той бе застрахователен агент, чиято работа явно вървеше добре. Беше на около четиридесет години, оплешивяваше и имаше бирено коремче, но компанията му беше приятна.
— Чух за майката на Линда и си помислих, докато минавах оттук, дали не би искал да дойдеш у нас за вечеря. Сали е била цял ден по покупки, така че ще вечеряме късно.
— Благодаря, Франк. Вече хапнах. Имам и ужасно много работа, която ме чака.
— Да… Мога да си представя. Списанието ти наистина е чудесно. Е, просто се отбих. Ако можем с нещо да ти бъдем от помощ…
— Всичко е наред. Линда ще се върне скоро, а Сиси се грижи, както винаги, за мен.
— Знаеш къде да ни намериш, ако ти потрябваме?
След като той си замина, вкарах колата в гаража. Според доклада на Уоли, за който Джийн ми бе споменала, Сали, жената на Франк, също бе крала. Запитах се дали Горди му е взел мерника и на него; дали смята да плати или вече е платил.
Погледнах часовника си. Беше 20.50 — време да тръгвам към Горди. Заключих гаража, после поех по улицата покрай осветените прозорци на съседите си, откъдето гърмяха телевизорите, и се чудех каква ли ще бъде реакцията на Горди, когато му предложа само три хиляди.
Завих надясно и се озовах на Ийст авеню. Според картата на квартала къщата на Горди се намираше на около двеста метра от края му.
Ускорих крачка. На това авеню бяха разположени по-бедните вили в квартала и осветлението не беше толкова добро. Изведнъж от тъмнината пред мен изникна силует, зад който подтичваше шпаньол. Познах Марк Крийдън — висок и масивен мъж на малко повече от шестдесет години: